На 56 години се записах в сайт за запознанства само за месец – за да докажа на дъщеря ми Ралица, че „и аз още не съм за изхвърляне“, както тя ми беше казала под нос в кухнята си в Манчестър по време на последното ми пътуване при нея. В нощта на третата среща мъжът, който ме покани „на едно бяло вино у дома“ в неговия апартамент в кв. „Изток“ в София, затвори вратата след мен, бавно завъртя ключа в бравата, прибра го в задния си джоб и каза тихо, без да повишава глас: „Стефке, не викай. Ако извикаш, до сутринта и двете ти деца ще имат много неприятен ден. Дъщеря ти в Манчестър и синът ти в Бургас. Знам адресите. Знам имената. Знам всичко за 41 дни.“
Беше четвъртък, 5 юни. 22:14 вечерта. В кооперация на ул. „Атанас Узунов“, 4-ти етаж, малък апартамент, който той представи като „наследствен от мама“. Във въздуха миришеше на готов чесън от стълбището и на лек одеколон – същият одеколон, който усетих на първата ни среща в кафенето на бул. „Цар Освободител“, и който тогава ми се беше сторил приятен, мъжки, „на човек, който още се грижи за себе си на 60 години“.
Името ми е Стефания. Така ме кръстиха в 1970-та, защото баба ми се казваше така. От 22 години работя като главна счетоводителка в малка одиторска фирма в София. С Кирил живях 27 години – добър човек, обикновен, тих. Почина преди 4 години от инсулт, в собствения си гараж, докато сменяше зимни гуми на колата. На 58. Без предупреждение. Без шанс да каже довиждане.
С Кирил имахме две деца. Ралица – на 31 сега, омъжена за англичанин на име Питър, живее в Манчестър от 7 години, работи в маркетинг отдела на голяма верига книжарници. Стефан – на 28, инженер на пристанището в Бургас, в малък апартамент под наем, още нежен, без приятелка.
4 години след смъртта на Кирил живях сама. Не от вярност към него. От липса на интерес. Колегите ми ме викаха на партита, на сватби, на коледни концерти – аз ходех, връщах се, лягах в моето легло и не се чувствах самотна. Имам си книгите, имам си басейна в „Спартак“ два пъти седмично, имам си моята зеленчукова градинка на терасата – доматчета, босилек и три саксии с люти чушки.
Само че миналия февруари отидох в Манчестър за две седмици при Ралица. И там, в нейната кухня, на втората вечер, докато миехме съдове след вечеря, тя ми каза нещо, което ме засегна по начин, по който не очаквах от собственото си дете.
– Мамо – каза тя, без да ме поглежда, – ти знаеш ли, че от смъртта на татко си направила едно нещо? Спряла си да живееш. Не си се записала на курс по нищо. Не си отишла на пътуване. Не си си купила нова рокля. Дори с приятелки спря да излизаш. Сякаш чакаш да станеш на 70 и да отидеш при татко. А ти си само на 55. И така продължиш ли още 15 години – вече за никой няма да си жена. За никого. Дори за себе си.
Аз не отговорих. Изтрих чинията. Сложих я в шкафа. Излязох на терасата. Запалих си една от тях евтини английски цигари, които пушех само там при нея, защото в София никой не ме виждаше пушеща.
И на терасата, гледайки червените тухлени покриви на Манчестър, си казах – „Стефка, тя е права.“
В понеделник след връщането в София се записах в три неща. Първо – курс по испански при една жена в кв. „Лозенец“. Второ – групови разходки в планина с фирма „Балканика“. И трето – регистрирах профил в сайт за запознанства. „Само за месец“, казах на себе си. „Да видя дали още съществувам в очите на някого. После триа профила и забравям.“
Качих три снимки. Едната от Манчестър, на терасата на Ралица, с виното. Една от градинката ми с домати. Една селфи в банята с новата ми риза. Без захарни думи в описанието. Само – „Стефка, 55, вдовица, дъщеря в Англия и син в Бургас, обичам да чета и да готвя за хора, които си заслужават храната.“
В първата седмица 84 съобщения. Седемдесет от тях триа за първите 4 секунди – заради снимки на дядовци по халати, заради текстове „гадна моя, искам да…“, заради профили без снимки.
Останаха 14 разумни. Отговорих на 4. Срещнах се с 1.
Той се казваше Дамян. Дамян Петров, така беше написано в профила. На 61 години. Бивш военен, пенсиониран от 4 години, живееше сам в София, разведен от много отдавна. Имал син в Канада, с който се чувал „рядко, но топло“. В профила беше със снимка пред малка планинска хижа, с раница и с пръчка за катерене.
Първа среща – в кафенето „Тифани“ на бул. „Цар Освободител“. В 17:30. Дойде навреме. С тъмносиня риза, чисти джинси, добри обувки. Висок – около 178 см. Сух – без шкембе. С късо подстригана сива коса, с приятна, малко уморена усмивка. Целуна ми ръка, когато се поздравихме. Никой не ми беше целувал ръка от 14 години.
Поръча кафе и портокалов сок. Не алкохол. Обясни – „пих по-рано в живота си повече, отколкото трябваше, спрях преди 7 години“. Това ми хареса.
Говорехме 2 часа и 14 минути. Не за политика, не за работа. За пътешествия, за книги, за музика. Знаеше за Достоевски. Знаеше за музиката на Чайковски. Знаеше за моя любим планински район – Витоша от южната страна. И ме слушаше. С глава, наклонена леко надясно. С очи, които не блуждаеха в телефона му нито веднъж.
Прибрах се вкъщи. Седнах на кухненския стол. Стоях 20 минути с чантата си на скута, без да я свалям. Защото за първи път от 4 години чувствах в гърдите си това онова леко стискане, което съм забравила.
Втората среща беше след 4 дни. Вечеря в малък ресторант в кв. „Лозенец“. Той ми разказа за своя живот в армията. За хижата от снимката – оказа се, че сам си я беше построил преди 11 години в Родопите. За майка си, която беше починала миналата година от рак. Не плака, но видях как стиснал челюст, когато спомена името ѝ.
Аз му разказах за Кирил. За децата. За моя инат да остана в София след пенсията.
Той ме изпрати до колата ми. Не ме целуна. Само ме хвана за ръката за 4 секунди и каза:
– Стефке, ако след третата среща не искаш повече да ме виждаш – няма да настоявам. Мъж на 61 година не натиска. Но искам да ти кажа едно нещо още сега. Не съм очаквал да срещна жена като теб. Това не е реплика. Това е истина.
Обади ми се на следващия ден в 11:00. Покани ме на третата среща.
– Стефке, искам да те поканя в моя апартамент. Не с никаква друга идея. Сготвил съм мусака. Имам бяло вино от Мелник. Ще ти покажа моите снимки от Родопите. И в 23:30 ще те качим в такси. Дума.
Аз приех.
Сега, на 22:14, в неговия малък апартамент на ул. „Атанас Узунов“, стоях с ключа на бравата зад мен, в дясна ръка с чаша бяло вино, която още не бях докоснала, в лява ръка с малката си черна чанта, и гледах мъжа пред мен – същия Дамян, с късата сива коса, с приятната усмивка, с тъмносинята риза.
Само че усмивката му беше различна. По-малка. По-точна. По-стара.
Той не помръдна. Просто стоеше пред мен. С ръце в джобовете на джинсите си.
– Стефке – каза тихо. – Сега ти и аз ще си говорим до 1 час сутринта. Спокойно. Без писъци. Без сцени. После аз сам ще те изпратя до такси. Имаш моята дума – нищо физическо няма да се случи между нас тази вечер. Можеш да ми вярваш. Аз не съм този тип човек.
Той се отдалечи на две крачки. Седна в кресло пред мен. С ръце на коленете си.
– Само едно нещо ти искам – продължи. – И за това говорих за дъщеря ти и сина ти. Не защото ще им направя нещо. Никога няма да докосна дете. Аз самият съм баща. А защото ти трябва да ме изслушаш до края, без да тръгнеш да викаш по съседи или да се обаждаш на полиция. Защото в момента, в който се обадиш на полиция – аз губя. И ти губиш. И най-важното – губят децата ти. Не от мен. От истината, която съм дошъл да ти кажа.
Аз стоях пред вратата. Не помръдвах. Дишах бавно. Ръцете ми държаха чашата и чантата.
Бавно сложих чашата на масичката до мен.
– Дамяне – казах тихо. – Ако не знаеш кой съм аз, говориш с грешен човек. Ако знаеш кой съм – тогава кажи първото изречение и не ме обиждай с увертюри. Какво искаш?
Той ме погледна. И тогава видях нещо, което за първи път от 41 дни не съм виждала в очите на този мъж.
Видях не натиск. Не агресия. А болка.
– Стефке – каза. – Името ми не е Дамян. И не съм бивш военен. Никога не съм бил в армията. Аз се казвам Свилен. Свилен Йорданов. На 63 години. И преди 19 години, на 11 май 2007-та, твоят съпруг Кирил Иванов, главен счетоводител в одиторска фирма „Бакс-Одит“, подписа един документ – ревизия на фирмата „Балкан Транс ЕООД“ в Перник. Този документ изпрати моята съпруга в затвора. За 4 години. Излезе през 2011-та. Почина през 2013-та от рак на дебелото черво. Аз имам сама дъщеря, която сега е на 32. Тя живее в Турция, омъжена за чужденец. Не ми проговаря от 11 години.
Той си пое дъх.
– Стефке. От тогава 19 години изграждам файл. Не за теб. За Кирил. Кирил почина 4 години преди да го намеря. Тогава помислих, че ще приключа с тази болка. Не приключих. И когато преди 3 месеца ми попадна един документ от тогавашната ревизия, открих нещо. Открих, че Кирил не е действал сам. Че подписът му е бил първи – но след него е имало още един. Подпис на човек, който все още е жив. На човек, който е твой най-близък.
Той ме погледна в очите.
– Стефке. Не дойдох да те нараня. Дойдох да ти покажа кой подписа след Кирил. Защото този човек е този, който е изпратил жена ми в затвора, а не Кирил. Кирил беше използван. И след това, 4 години по-късно, същият този човек уби и Кирил – не с нож, а с факт, който му даде в гаража, когато сменяше гумите. Затова Кирил получи инфаркт. Не от стрес от работа. От една снимка, която човекът му показа онази сутрин.
Той бръкна в джоба си. Извади ключа от бравата. Сложи го на масичката до моята чаша вино.
– Вратата вече е отключена, Стефке. Беше отключена и преди. Аз казах тази реплика не за да те заплаша. А за да те задържа в стаята още 30 секунди, докато извадя този ключ и ти го покажа. Защото знам как реагира жена на 56 в апартамент на непознат на третата среща – тръгва си. А ти трябваше да ме чуеш до края.
Той стана. Направи три крачки настрани, далеч от мен. Към прозореца.
– Сега ти решаваш. Можеш да си тръгнеш. Никога повече няма да чуеш за мен. Или можеш да седнеш срещу мен и да чуеш името на човека, който подписа след съпруга ти. Името на човек, който и днес седи в твоята кухня всеки втори четвъртък и пие кафе с тебе. И когото ти 19 години наричаш „най-близък приятел на семейството“.
Аз погледнах към ключа на масичката. После към чашата вино. После към вратата зад мен.
После към него. И за първи път от 41 дни ясно видях кой стои пред мен.
Не нападател. Не лъжец.
Баща на дъщеря, която 11 години не му проговаря. Вдовец на жена, която 4 години е лежала в затвор по чужда вина.
И най-странното – човек, който беше отгатнал точно това за мен, което самата ми дъщеря в Манчестър ми беше казала миналия февруари. „Мамо, ти си спряла да живееш.“
Бавно сложих чантата си на масичката до ключа. Не за да остана.
А за да чуя.
Ръцете ми бяха спокойни. Не от смелост — от онова особено вцепенение, което идва, когато мозъкът е получил твърде много информация за твърде малко секунди и временно е спрял да обработва. Стоях права. Гледах мъжа пред мен — Свилен, Свилен Йорданов, на 63 години — докато той стоеше с гръб към прозореца и чакаше.
Апартаментът беше малък. Чист. На масата в кухнята имаше наистина мусака — чиниите бяха наредени, вино отворено, хляб нарязан. Всичко истинско. Всичко подготвено от ръце, дето са знаели, че тази вечер ще дойда.
— Свилене — казах тихо. — Кажи ми как се казва.
Той ме погледна.
— Преди да ти кажа — трябва да ти дам контекст. Без контекст името няма да разбереш.
— Аз ще разбера.
— Ти смяташ, че ще разбереш. Но без контекст ще реагираш погрешно.
Погледнах го.
— Добре — казах. — Давай контекста.
Той се върна към кресло то. Седна. Не бавно, не театрално — просто седна, като мъж, отвикнал да изпълнява роля и решил накрая да бъде само себе си.
„Балкан Транс ЕООД“ беше малка транспортна фирма от Перник. Съпругата му — Надежда, Надя за него, Надка за приятелите — беше единствен съдружник и управляващ директор. Имала двадесет и три камиона, тридесет и четири шофьора, договори с три мини в Пернишко.
Фирмата работила осем години. Плащала данъците си. Не е блестяща, но стабилна — от онзи вид, дето я изграждаш бавно, с труд, и ставаш малко горд с нея именно защото не е блестяща, а здрава.
В 2006 — ревизия от НАП.
— Стандартна проверка — каза Свилен. — Не ние сме поискали. Случила се е по сигнал. Анонимен сигнал, пуснат до НАП в края на октомври 2006. Пишело, че фирмата осребрява фактури — издава фактури за услуги, дето не са реално извършени. Класическата схема за данъчна измама.
— А вярно ли е било?
Той ме погледна.
— Не. Нито в буква.
Одиторската фирма, при която работел Кирил — „Бакс-Одит“ — получила задача да провери документацията. Ревизорски доклад. Стандартна процедура.
Кирил бил направил проверката за три седмици. В края на ноември 2006 подписал доклада, в който пишело, че е намерил „несъответствия в документооборота, неизползвани фактурни книжа, неотчетени договори с подизпълнители.“
— Несъответствия ли имало? — попитах.
— Имало — каза Свилен. — Надка беше объркана в документацията. Тя беше добър организатор и лош счетоводител. Имаше пропуски. Не измама — пропуски. Разликата е голяма, Стефке. Само дето в доклада беше написано „измама.“
— Кирил беше написал „измама“?
— Кирил беше написал „несъответствия с признаци на умишлено укриване.“ Разлика от едно изречение. Достатъчна за прокуратурата.
Надежда Йорданова беше арестувана в март 2007. Делото — бързо, по-бързо от стандартното. Присъдата — четири години, условие три, ефективно една, само дето „ефективно“ в България означавало двадесет и три месеца реален затвор.
— Аз наех три адвоката — каза Свилен. — Похарчих всичко. Продадох колата. Продадох хижата в Родопите — не, не онази от снимката, тя е измислена. Продадох всичко, за да платя адвокатите. Нищо не промени. Присъдата влезе в сила.
Той стоеше права. Ръцете му — свити в скута, без да ги стиска, просто наредени там.
— Надка излезе в 2011. Сбъркана вътре. Затворът не разрушава хора по един начин — разрушава ги по много начини, всеки различен. Надка излезе тиха. Не от смиреност. От изтощение на нещо вътрешно, дето като го изразходваш, не се връща.
Поглеждаше понякога към прозореца. Не от разсеяност — от навик на мъж, свикнал да говори за неща, дето не иска да показва докрай.
— Дъщеря ми Борислава тогава беше на тринадесет. Растя с баща и затворена майка. Растя с клюките в блока. Растя с онова трудно нещо, дето е да си дете на жена, осъдена за измама, дори и измамата да е лъжа.
— Тя знае ли истината? — попитах.
— Сега знае. Тогава — не. Тогава само знаеше, че нещо е много несправедливо и никой не може да го поправи. На тринадесет, четиринадесет, петнадесет години — това те ражда в нещо много различно от нормален човек.
— Затова 11 години не ви говори?
— Не само затова. Затова и заради неща след. Неща, в които аз не бях добър баща, защото бях много зает да бъда лош вдовец.
Надежда починала в 2013. Две години след излизането. Рак на дебелото черво — открит в трето стадие, когато вече нямало много какво да се прави. Оперирали. Химиотерапия. Осем месеца.
— Аз не мисля, че ракът я уби — каза Свилен. — Мисля, че тялото й беше решило да спре. Затворът беше изпил онова, дето го крепи. Ракът беше просто последното изречение.
Аз мълчах.
— След смъртта й намерих нещо — продължи. — В нейните документи, в кутията под леглото, дето я пазеше. Надка беше методична, когато обичаше нещо — пазеше всичко. В кутията намерих копие от ревизионния доклад на Кирил. Надка го беше взела от адвоката. И на последната страница, с молив, много тихо написано, тя беше отбелязала нещо.
— Какво?
— Подпис. Под подписа на Кирил. Аз не бях го виждал преди — не бях четел доклада лично, адвокатите ми го бяха преразказвали. Но Надка го беше видяла. Под подписа на Кирил имало втори подпис — „проверено и съгласувано“ — на проверяващ от фирмата. На старши одитор.
— И?
Той ме погледна.
— Надка беше написала с молив до подписа едно изречение. „Свилене, ако намериш това — провери Боби Влахов. Той знае.“
Боби Влахов.
Роберт Влахов. На 62 сега. Колега на Кирил от „Бакс-Одит“ от 1998 до 2010. После — сам. Консултант. После — партньор в нова фирма в Бояна. После — богат човек с хубава кола и с куче от порода, дето не е за плочника в жилищен квартал.
Боби Влахов. Когото аз познавах от двадесет и шест години.
Когото и днес, всеки втори четвъртък, канех на кафе в кухнята ми. Защото беше „най-близкият приятел на семейството.“ Защото беше дошъл на погребението на Кирил с венец и с червени очи. Защото всеки декември ми носеше бутилка добро вино и оставаше на вечеря.
Защото ми беше казал тихо на балкона след погребението — „Стефке, ако имаш нужда от нещо — обади ми се. Кирил беше мой брат по дух. Ще се грижа за вас.“
Стоях права в средата на малкия хол.
Мъжът срещу мен мълчеше. Чакаше.
— Боби ли? — казах тихо.
Не беше въпрос. Беше проверка — дали гласът ми ще издържи да произнесе думата.
— Роберт Влахов — каза Свилен тихо. — Да.
Седнах.
Не заради слабост — просто краката ми решиха, че стоящото положение повече не е необходимо. Седнах на дивана, с ръце на коленете, и гледах масата с наредените чинии, с хляба, с виното.
— Как? — попитах.
Свилен ме разбра.
— Боби Влахов беше наел транспортна фирма от Перник — различна, не Надка. Конкурент. Тяхна клиентела се пресичала. Когато анонимният сигнал е пуснат — и аз по-късно разбрах — Боби беше подал сигнала. Защото „Балкан Транс“ беше взела договор с Пернишките мини, дето преди него го имал неговият клиент. Надка го спечелила с по-ниска цена. Бизнес. Само дето Боби не играел бизнес. Играел ликвидация.
— Кирил е знаел?
— Кирил е бил помолен — това е моята теория, не съм я доказал напълно. Помолен е да добави онова изречение за „умишлено укриване.“ Може да е знаел за какво. Може да не е знаел докрай. Кирил не е бил злобен човек — виждам го от всичко, дето го знаеш.
— Не е бил.
— Може да е бил убеден, че Надка наистина е нарушила нещо. Може да е написал онова изречение, защото Боби му е казал „просто формалност, ще я глобят, нищо повече.“ Хората правят грешки под натиск от хора, дето им имат доверие.
Погледнах масата.
— А инфарктът на Кирил — казах.
— Да.
— Ти каза — от снимка.
— Снимка, която Боби му е показал. Аз не съм сигурен какво е имало на снимката. Знам само, че Боби е бил при Кирил онази сутрин — от показанията на съседката ви отпреди четири години. Тя е казала на разпит, дето после не е стигнал до нищо — „видях мъж с тъмна якe да влиза в гаража около осем сутринта и да излиза пак след петнадесет минути. После чухме виковете.“
— Никой не я взе насериозно.
— Никой. Защото Кирил е бил с проблеми с налягането. Защото смяната на гуми е физическо усилие. Защото лекарят не е нямало причина да търси друго.
Мълчах.
— Стефке — каза Свилен тихо. — Не мога да докажа последното нещо. Може никога да не бъде доказано. Но мога да докажа за Надка. И мога да докажа за сигнала, и за подписа, и за Боби. Имам документи. Имам показания от двама бивши служители на неговата фирма. Имам имейл кореспонденция, извлечена по законен начин, от 2006 и 2007. Достатъчно за прокуратурата. Само дето прокуратурата ми трябва заявление от засегната страна. А Надка е мъртва. Аз съм съпруг — имам право. Само дето адвокатът ми казва, че ако дойде и заявление от тебе — като съпруга на одитора, чийто подпис е бил използван — делото има много по-здрава основа.
Погледнах го.
— Искаш ми подпис.
— Искам ти да решиш. Не сега. Не тази вечер. Сега исках само да те изслушаш и да знаеш.
Станах. Взех чашата с вино от масичката. Пих. Виното беше добро — от Мелник, каквото беше казал. Поне в това не беше излъгал.
— Свилене — казах. — Боби идва при мен в четвъртък.
— Знам.
— Следващия четвъртък.
— Знам.
— Ако подам заявление преди следващия четвъртък — той ще разбере. Адвокатите говорят.
— Ако подадем заявление — аз ще се погрижа той да разбере от прокурора, не от адвокат. Имам връзка.
Погледнах масата с мусаката.
— Тази вечер — казах — мусаката ще изстине.
Той ме погледна.
— Може да я стопля.
— Стопли я.
Ядохме. Не от апетит. От нещо по-практично — и двамата имахме нужда от нещо конкретно и просто, и мусаката беше конкретна и проста.
Свилен ми показа документите след вечерята. Не ги натрапи — попитах сама. Извади папка от шкафа — нормална папка, ламинирана, наредена. Три години работа в хронологичен ред.
Четох час и петнадесет минути.
Той седеше на кухненския стол срещу мен и не ме бързаше.
Когато свърших — затворих папката. Наредих я.
— Свилене — казах. — Имам един въпрос.
— Да.
— Forty-one дни. Два месеца и нещо. Три срещи. Мусака. Бяло вино. Снимки от Родопите, дето ги нямаше. Хижа, дето я нямаше. Цяла легенда за военен с сина в Канада. — Пауза. — Беше ли нужно толкова? Можеше да ми напишеш писмо.
Той ме погледна дълго.
— Можех — каза тихо. — Само дето ти не щеше да го прочетеш до края. Непознато писмо за съпруга, за стара ревизия, за затвор, за инфаркт — на жена, сама вечерта, след 4 години вдовство — ти щеше да го затвориш след третото изречение и да викнеш Боби Влахов да се посъветваш с него.
Замълчах.
Той беше прав.
— И другото — каза по-тихо. — Ивелине…
— Стефке — поправих.
— Стефке. — Пауза. — Не само заради документите дойдох. Отначало само заради документите. После… двадесет и три дни, четиридесет и един дни… научих нещо.
Той гледаше масата.
— Научих, че ти си жена, която не спира да живее. Каквото и да е казала дъщеря ти. Ти не си спряла. Просто вървиш по-бавно, отколкото може. Това е различно нещо.
Аз не казах нищо.
— И научих — продължи — че Кирил е имал много добър вкус. Не за вино. За хора.
Мълчах.
После станах. Взех чантата от масичката. Ключа оставих там — негов беше.
— Свилене — казах. — В понеделник се обаждам на адвоката.
— На твой или на моя?
— На твоя. Дай ми номера.
Той ме погледна.
— Стефке — каза тихо. — Ако след всичко това изобщо…
— Не сега — казах. — Първо Боби. После — разговаряме.
Той стана. Придружи ме до вратата. Отвори я. Обади на таксито.
Преди да тръгна, обърнах се.
— Свилене. Хижата в Родопите — наистина ли я нямаш?
Той се усмихна. Едва. Онова едва.
— Имах. Продадох я.
— Жалко — казах.
Той кимна.
— Жалко — повтори тихо.
В понеделник се обадих.
В сряда адвокатът на Свилен и адвокатката, която наех от препоръка на колежка, се срещнаха. Два часа. После ми обадиха.
— Имаме основание — каза тя. — Силно основание. Ще подадем в петък.
В четвъртък — Боби дойде на кафе. Стандартно. С кутия бонбони. Целуна ме по бузата. Седна на моя кухненски стол, на стола, на който беше седял двадесет и пет години, и попита как съм.
— Добре съм, Боби — казах. — Много добре.
Той ме погледна. Нещо в тона ми го накара да погледне малко по-дълго.
— Случило ли се е нещо? — попита.
— Не — казах. — Пия кафе и мисля за Кирил.
Той кимна. Сложи захар в кафето.
— Добър мъж беше — каза. — Много ни липсва.
Аз го гледах.
— Да — казах тихо. — Много ни липсва.
Заявлението беше подадено в петък сутринта.
В петък вечерта Роберт Влахов беше потърсен за разпит.
В събота сутринта Ралица ми се обади от Манчестър — беше прочела нещо в новините, имената не бяха излезли, но тя имаше усет.
— Мамо — каза. — Всичко наред ли е?
— Всичко е наред, Рали — казах. — Всичко е повече от наред.
— Сигурна ли си?
Погледнах терасата. Доматчетата бяха почервенели — четири, пет, шест малки топчета, наредени на слънцето. Босилекът беше пуснал нови листа. Чушките бяха зелени, здрави.
— Сигурна съм — казах. — Рали, кога идваш?
Пауза.
— На Коледа, мамо. Питър ще дойде.
— Тогава ще имаш кого да запозная — казах.
Тишина.
— Мамо. Ти… ти имаш някой?
Погледнах телефона на масата. Свилен ми беше пратил съобщение в 9:30 — „Добро утро. Как спа?“ Не бях отговорила още.
— Може би — казах. — Разказвам ти на Коледа. Дотогава — живея.
Ралица замълча за секунда.
После се засмя.
— Мамо — каза. — Накрая.
Накрая. 🕯️
