Сазонови — стара двойка, преживяла тримата си синове — помогнаха с погребението. Намериха свещеник от съседното село, защото в Осиповци черквата беше затворена вече година.
Представителят на волостния изпълнителен комитет — суров мъж на около четиридесет, по фамилия Савелиев — учудващо отзивчиво се отнесе към сирачето. Лично наредил да й дадат дажба за пътя и да й осигурят кола с коларин до Загорно.
— Там има роднина — обяснил той на Сазонови. — Ако я приемат — слава Богу. Ако не — ще я настаним в детския дом при фабриката в Ликово. Там, казват, условията са поносими.
Лельо, като чу за детския дом, се сви, но нищо не каза.
Събра в възелче най-ценното: мамината иконка на Богородица, няколко снимки, топла забрадка и любимата книга с приказките на Пушкин, която майката някога беше разменила за торба сушени ябълки.
Колибата заковали с дъски. И момичето, седейки в каруцата до мълчаливия коларин, нито веднъж не се обърна. Струваше й се, че ако се обърне — сърцето й просто ще спре и ще се разпадне на прах.
Пътят до Загорно отне почти цял ден.
Селото се разкри пред тях в здрача — три десетки дворове, пръснати по хълмовете, черни колиби с огънчета от газени лампи в прозорците, дълга улица, спускаща се към реката.
Коларинът спря пред здрава къща с резбовани наличници.
— Тука ли? — попита той, почесвайки тила. — Тук живеят Лиходееви. Евдокия Андреева и Тихон Прохорович. Върви, момиче.
Лельо скочи от каруцата, одърпа старичкия си кожух и на вкочанели крака се доближи до портата. От двора се чу кучешки лай, после мъжки вик: „Мирно, Барбосе! Кой ти е тук на тъмни нощи?“
Портата се отвори. На прага се появи набит мъж с наметнат кожух. Присви очи, вглеждайки се в малката фигурка в полумрак:
— Чия си? Защо си сама на тъмно?
— Аз съм Лельо — каза момичето. — Дъщерята на Елена, братовчедката на Евдокия Андреева. Мама умря. Тя ми каза да дойда тук.
Мъжът замълча.
После извика към къщата: — Евдокия! Ела насам!
Евдокия Андреева беше жена на около петдесет — с широко, добро лице, с ръце, дето носеха по себе си целия живот — работни, набраздени, топли.
Като видя Лельо, тя само веднъж я погледна — после клекна пред нея и я прегърна мълчаливо.
Лельо не плака. Беше изплакала всичко още в каруцата.
Просто стоя в прегръдката на непознатата жена и усещаше как нещо в нея — нещо, дето беше стегнато като въже от месеци — се отпуска за секунда.
— Влизай — каза Евдокия тихо. — Гладна ли си?
— Да — каза Лельо.
— Тогава влизай. Тук има хляб и топлина.
Само дето в тази къща имаше и свекърва.
Аграфина Тихоновна — майката на Тихон — беше жена, дето цял живот беше вярвала, че злото в хората трябва да се назове с глас, иначе няма да го видят. Седемдесет и три годишна, с гръб, прегърбен като лук, и с език, дето не знаеше умора.
Като видя Лельо на масата, тя я огледа от глава до пети — дългото, внимателното оглеждане на жена, дето класифицира.
— Сираче — каза накрая, сякаш произнасяше присъда. — Без зестра, без родители, без нищо. Ей такива по-добре да не се намотават по чужди домове.
— Майко — каза Тихон тихо.
— Мълчи. Аз съм видяла живота повече от тебе. Ще дойдат трудни времена, нас ни чака глад, и без чужди усти ни е мъчно.
Евдокия не каза нищо. Само слага пред Лельо парче хляб и паница с боб.
— Яж — каза тя просто.
Аграфина Тихоновна не спря.
Следващите дни тя намираше начини да напомни на всички — и на Евдокия, и на Тихон, и на самата Лельо — какво е момичето: тежест, излишна уста, бъдеща пречка.
— Хубавичка е — казваше тя с онзи тон, дето „хубавичка“ звучеше като обвинение. — Такива сирачки пораснат и после кражат мъжете на законните жени. Аз знам, виждала съм.
Веднъж, когато Лельо случайно счупи паница, Аграфина застана над нея и каза ясно, пред всички:
— Добре щеше да е майка ти да те вземе с нея. Там поне нямаше да чупиш чужди неща.
Лельо не отговори. Само се наведе, събра черепките, сложи ги на масата и излезе от стаята.
Евдокия, която беше чула всичко, влезе при свекървата след момичето.
— Аграфина Тихоновна — каза тя тихо, но с онзи глас, дето не оставя пространство за спор. — Ако още веднъж кажеш нещо такова на това дете — аз ще ви намеря квартира при Петровите. Там имат свободна стаичка. Вас и Барбоса заедно.
Аграфина отвори уста.
После я затвори.
Лельо растеше.
Евдокия я записа на училище в Загорно. Момичето учеше с онзи тих, упорит начин на деца, дето знаят, че нямат право да пропилеят нищо.
Аграфина продължаваше да мърмори — но по-тихо, и все по-рядко пред Лельо.
Годините минаваха.
Лельо завърши петилетката. После намери работа в кооперацията — водеше сметките, беше точна, надеждна. После я изпратиха в областния град на курсове по счетоводство.
Аграфина, вече на осемдесет, лежеше в стаята и рядко ставаше.
Синовете на Тихон и Евдокия бяха пръснати — единият в армията, другият в завода далеч. Евдокия сама се грижеше за свекървата — с онова търпение на жени, дето знаят, че иначе не може.
После Евдокия се разболя.
Лельо се върна от областния град веднага, щом разбра.
Влезе в стаята на Евдокия, седна до леглото и взе ръката й — точно така, както беше вземала ръката на майка си преди много години.
— Тук съм — каза тя.
Евдокия я гледа.
— Знаех, че ще дойдеш — каза тя.
Лельо се грижеше за нея три месеца.
И за Аграфина — защото Аграфина също вече не можеше сама.
Старицата лежеше и мълчеше. Понякога гледаше Лельо с онзи поглед на хора, дето си спомнят нещо и не знаят как да го върнат.
Един ден каза:
— Аз ти пожелах лошо. Като беше малка.
Лельо не отговори веднага.
После каза:
— Знам.
— Не те попитах дали знаеш — каза Аграфина. — Попитах… — тя спря. — Не те попитах нищо. Исках само да кажа.
Лельо я гледа.
— Добре — каза тя. — Казахте.
И донесе чай.
Евдокия Андреева умря в края на зимата.
Тихо, на разсъмване — точно като майката на Лельо, много години по-рано.
Лельо организира погребението. Написа на синовете. Остана в къщата докато не дойдат.
Аграфина Тихоновна почина три месеца след снахата си. Тихо, в съня си, на осемдесет и шест.
На погребението Лельо стоя до гроба и мислеше за онова, дето го беше казала старицата — „исках само да кажа.“ За думите, дето идват прекалено късно. За злобата, дето изпреварва разбирането с десетилетия.
После се върна в областния град. Работеше. Учеше вечерно. По-късно се омъжи — за тих, работен човек, дето ценеше мълчанието.
Имаха дъщеря.
Кръстиха я Евдокия.
Мама й беше казала: живей хубаво и щастливо заради мен.
Лельо не знаеше дали е живяла хубаво.
Но беше живяла честно.
А понякога — сещаше тя — това е повече. 🕯️
