22 ГОДИНИ ЖИВЯХМЕ ДО ЧИЧО ПЕТКО — когато влязохме в апартамента му, съседката припадна…
Чичо Петко не беше чичо в строгия смисъл. Беше братовчед на баща ми — второ коляно, онзи вид роднинство, при което на сватби и погребения седиш на една маса, но не знаеш рождения ден. Петко Стаматов, роден 1943 в Търговище, преместен в Добрич след армията, работил в завода, оженен за Руска, деца — нямали. Живот, описан в три изречения, какъвто имат много хора, ако не се ровиш.
Ние живеехме на втория етаж в същия блок от 2002 година. Петко — на третия, точно над нас. Чували сме го да ходи. Чували сме телевизора му вечер. Познавали сме стъпките му — тежки, бавни, равномерни — до такава степен, че когато в сряда сутринта не чухме нищо, мъжът ми Орлин каза: „Нещо не е наред с Петко.“
Не бяхме чули нищо от понеделник.
Вратата на третия етаж беше затворена, разбира се. Позвънихме. Почукахме. Нищо. Управителят на блока имаше резервен ключ — стар навик от времена, когато такива неща са се мислели. Дойде, отвори, после стъпи назад и каза, че не влиза.
Линейката дойде за двайсет минути. После полицията — формалност при такива случаи. После лекарят, после нотариусът, след дни. Всичко се нареди с онази административна точност, с която държавата обработва смъртта на самотните хора.
Петко нямаше завещание. Апартаментът минаваше на нас — единствените живи роднини, открити след справка. Трябваше да влезем, да огледаме, да решим.
Баба Василка от втория етаж — не нашия, съседния вход — се появи, когато вадехме ключа. Беше жена с дълга памет и кратко търпение, с престилка, която изглежда не събличаше и с навика да знае всичко за всеки в блока. Застана пред нас с изражение, което не можех веднага да категоризирам — не беше тъга, не беше любопитство. Беше нещо по-близо до страх.
— Не влизайте там — каза тя. — Не знаете какво ще намерите.
— Баба Василке — казах аз, — трябва да влезем. Апартаментът е наш.
— Знам. Затова ви казвам. — Тя се хвана за рамката на вратата. — Петко не беше това, което мислехте, че е.
Орлин я погледна, после ме погледна. Аз сложих ключа. Вратата се отвори.
Миризмата беше първото нещо — затворено пространство, хартия, нещо старо и сухо и плътно. Не лоша миризма. Просто миризмата на стая, в която времето се е събирало, без да се проветрява.
Коридорът беше тесен и тъмен. Орлин намери ключалката на лампата. Светлината дойде — жълта, стара крушка.
Влязохме в първата стая.
Стените.
Не знам как да го опиша по начин, който да предаде точно онова, което видяхме. Ще опитам.
Всяка стена в стаята беше покрита с рамкирани снимки. Не наредени небрежно — наредени с прецизност, на редове, с еднакво разстояние между тях. Черно-бели, цветни, стари и по-нови. Стотици снимки. Може би повече. Хора — мъже, жени, деца, семейства. Сцени от улици, от полета, от дворове. Моменти, уловени от разстояние — хора, които не знаят, че са снимани.
В ъгъла имаше маса с куп папки. До масата — стар дървен шкаф, заключен. До шкафа — три стативи, наредени един до друг. Фотографски стативи, с монтирани ръчни скоби за апарати.
Орлин стоеше неподвижен. Не знам колко време минахме така — гледайки стените — преди да чуем звука зад нас.
Баба Василка се беше свлякла по рамката на вратата и седеше на пода на коридора, с ръце в скута. Устните й се движеха.
— Значи е вярно — казваше тя. — Значи всичко е вярно.
Взехме я вкъщи при нас. Направих чай — не защото чаят помага, а защото трябва да правиш нещо с ръцете, докато изчакаш някого да дойде в себе си.
Василка пи бавно и мълча дълго. После започна да говори.
Преди петнайсет години, казваше тя, почнали да изчезват малки неща из блока. Дреболии — детска обувка от площадката, саксия от коридора, шапка от закачалката пред врата. После по-странни неща — снимка от таблото на входа, откъдето живущите закачаха обяви. После съседката от четвъртия — жена на около четирийсет, с дъщеря на осем — се оплакала, че някой я е снимал от улицата. Видяла сянка под прозореца, видяла светлина на обектив. Оплакала се на управителя. Той поговорил с хората в блока. Никой не признал нищо.
— Аз се досещах — каза Василка. — Петко имаше фотоапарат. Виждала съм го. Но той беше тих човек, никому лошо не беше направил. Мислех, може да е просто хоби.
— Само хоби ли е? — попита Орлин.
Василка постави чашата.
— Отидете в другата стая — каза тя. — Отворете шкафа. Ключовете бяха на вратата, нали?
Шкафът се отвори с третия ключ от наниза. Вътре — рафтове с наредени албуми. Стотици. С дати на гърба — от 1985 до миналата година. Над тридесет години документирано снимане.
Отворихме един от по-старите. Снимки от блока — нашия блок, нашия двор. Деца, играещи долу. Жени, разговарящи пред входа. Мъже, паркиращи коли. Всичко от разстояние, всичко без знанието на хората.
После отворихме по-нов. И там намерихме нещо, от което Орлин затвори албума и го сложи обратно без думи.
Снимки на нас. На мен. На него. На дъщеря ни Магда — от малка до скоро. Снимана на балкона, снимана на улицата, снимана пред училище. Не застрашаващи снимки — нищо лошо, нищо тъмно. Просто — нашият живот, документиран от трето лице в продължение на двайсет години, без наше знание.
Стоях и гледах тия снимки и не знаех какво да усетя. Не беше страх — вече нямаше от какво да се страхуваме. Беше нещо по-странно. Усещане, че живота ти е бил наблюдаван, записван, пазен — и ти не си знаел.
Баба Василка влезе след нас. Погледна албума. Кимна тихо.
— Петко нямаше деца — каза тя. — Руска почина. Той остана сам. Мислете каквото искате — но мисля, че за него това е било… начин да не е сам. Да има хора около себе си, дори само на снимка.
Мълчахме.
— Не оправдавам — добави тя бързо. — Само казвам.
Следващите дни бяха тежки по начин, за който нямах готов речник. Обадихме се на адвокат. Разбрахме, че формално — доколкото хората на снимките не са наясно и доколкото снимките не са разпространявани — правното положение е сложно и неясно, особено след смърт. Нямаше обвиняем. Нямаше жертва в юридическия смисъл. Имаше само стаята, стативите и трийсет и осем альбума.
Говорихме с Магда. Тя беше на двайсет и четири и слуша всичко с онова изражение на младите хора, които са свикнали светът да е по-сложен от очакваното.
— Чувстваш ли се наблюдавана? — попитах я.
Помисли.
— Чувствам се странно — каза тя. — Но не се чувствам наранена. Просто — тъжно ми е за него. Да живееш така. Да ти трябват чужди животи, за да издържиш своя.
Погледнах я и помислих, че е права и че е казала за пет секунди нещо, до което аз се бях ровила три дни.
Апартаментът го изчистихме за две седмици. Снимките — след дълъг разговор с Орлин — взехме решение да не унищожаваме. Не знаехме защо точно. Може би защото унищожаването изглеждаше като заличаване на нещо, което въпреки всичко е съществувало. Натъпкахме альбумите в кашони и ги пратихме в склад.
Снимките на нас — тях задържахме. Разгледахме ги всичките, един следобед, четиримата с Магда и зет ми Коста. Имаше смешни снимки — Орлин с прическа от деветдесетте, аз с яке, от което сега ще се засрамя. Имаше снимки, на които не сме знаели, че изглеждаме щастливи — обикновени мигове, незабелязани от нас, запазени от него.
Имаше една снимка, която Магда откри в дъното на последния албум. Беше черно-бяла, по-стара от останалите. Петко и Руска — млади, на двора пред блока, смеещи се за нещо. Руска държи котка. Петко я гледа, не обектива.
На гърба — с почерка на Петко, с молив: „Последната снимка, която направих за себе си.“
Всичко след това — трийсет и осем альбума — беше правил за някой друг. За хората около него. За да не е сам в стаята на третия етаж.
Сложих снимката в рамка. Стои на рафта в хола ни. Орлин веднъж попита дали не е странно да я държим.
— Странно е — казах. — Но правилно е.
Не знам дали Петко е бил добър човек или лош. Знам само, че е бил много сам. И че самотата прави с хората неща, за които после няма как да се обясниш, защото вече те няма. 😌
