Ще има втора жена! 75-годишният дядо доведе у дома 20-годишна булка. Съпругата му я погледна и онемя…

Анна Петровна вдигна глава.

Момичето до Никола стоеше неловко на прага, с малък червен куфар в едната ръка и платнена чанта в другата. Беше много млада — не повече от двайсет. Косата ѝ беше събрана на висока опашка, а лицето ѝ изглеждаше изморено, не щастливо.

Анна не я гледаше като съперница.

Гледаше я като дете, попаднало на грешното място.

После погледна Никола.

Беше на седемдесет и пет. Лицето му беше зачервено, бялата му риза беше закопчана накриво, а косата му — пригладена с толкова много одеколон, че миризмата се усещаше от другия край на стаята.

Той стоеше изправен, с подпрян на бастуна си лакът, и изглеждаше необичайно доволен от себе си.

— Какво каза? — попита Анна.

Никола се изкашля.

— Казах, че Катя ще живее при нас.

— Това чух.

— Тя ще ми бъде… близък човек.

— А после каза, че ще ти бъде втора жена.

Той сви устни.

— Така се изразих.

Анна остави плетивото в скута си.

— Никола, ние сме женени от петдесет и две години.

— Е, не съм забравил.

— Очевидно.

Катя направи крачка назад.

— Аз мога да си тръгна — прошепна тя.

Никола веднага вдигна ръка.

— Не. Няма да си тръгваш.

Анна го погледна внимателно.

Той не говореше като човек, който е решил нещо разумно. Говореше като момче, което се опитва да впечатли приятелите си.

Но Никола никога не е бил такъв.

Дори като млад беше тих. Работеше като шофьор на автобус по линията между Троян и Ловеч. Връщаше се вечер с миризма на дизел по дрехите и винаги оставяше обувките си до вратата, за да не цапа току-що измития под.

Не ѝ носеше скъпи подаръци. Не казваше често „обичам те“. Но когато дъщеря им се разболяваше, не спеше по цели нощи. Когато Анна счупи ръката си, той се научи да ѝ сплита косата, макар че го правеше ужасно.

Никола не беше човек на големите думи.

И точно затова това, което беше казал сега, звучеше толкова чуждо.

— Катя — каза Анна спокойно. — Седни. Сигурно си уморена.

Момичето я погледна с широко отворени очи.

— Не искам да преча.

— Щом си влязла в дома ми с куфар, вече си част от случващото се. Седни.

Катя седна на края на стола, без да оставя чантата си.

Никола се намръщи.

— Анна, не прави разпит.

— Не правя разпит. Правя чай.

Тя се опита да стане от креслото.

Коленете я боляха. От няколко месеца болката беше по-силна, особено сутрин. Но не искаше Никола да вижда колко трудно ѝ е.

Преди да се изправи, Катя скочи.

— Аз ще направя чай.

Анна я погледна.

— Знаеш ли къде са чашите?

— Не.

— Тогава няма да го правиш.

За първи път Катя се усмихна едва забележимо.

Никола се отпусна на стола срещу Анна.

— Виждаш ли? Ще свикнете.

— С какво точно трябва да свикна?

— С това, че Катя ще бъде тук.

— За колко време?

Той се поколеба.

— Колкото трябва.

Анна наля вода в чайника.

Ръцете ѝ бяха спокойни.

Вътре в нея обаче всичко се въртеше.

Петдесет и две години.

Дъщеря им Мария.

Синът им Петър, който живееше в Германия.

Внуците.

Къщата.

Гробът на майка му в края на селото.

Старият му автобус, който още помнеше.

А сега — двайсетгодишно момиче с куфар, представено като „втора жена“.

Това не беше ревност.

Беше нещо по-лошо.

Усещане, че мъжът до нея е станал непознат.

Катя не погледна Никола

Докато чаят се запарваше, Анна наблюдаваше момичето.

Катя гледаше пода.

После прозореца.

После чашата, която Анна постави пред нея.

Но не погледна Никола нито веднъж.

Не така гледа жена мъж, за когото е дошла да се омъжва.

Не така гледа и човек, който е влюбен.

Никола, от друга страна, не спираше да я наблюдава.

Не с нежност.

С напрежение.

Като човек, който се страхува тя да не каже нещо грешно.

— Откъде си, Катя? — попита Анна.

Никола се намеси веднага.

— От София.

Катя отпи от чая.

— От Своге съм.

Никола я погледна.

— Е, учила си в София.

— Учих там известно време — каза тя тихо.

Анна забеляза как пръстите ѝ стискат чашата.

— Как се запознахте? — попита тя.

— В интернет — каза Никола.

— Във фейсбук — добави Катя.

— Тя ми писа — каза Никола.

Катя вдигна очи към него.

За пръв път в погледа ѝ се появи нещо остро.

— Не съм ти писала първа.

Никола се изкашля.

— Е, аз ѝ писах. Какво значение има?

Анна не каза нищо.

Но видя как цветът на лицето на Никола се променя.

Катя остави чашата.

— Госпожо… Анна, нали?

— Анна е достатъчно.

— Не исках да идвам тук.

Никола скочи толкова рязко, че столът му изскърца.

— Катя.

Тя се сви.

Анна видя това.

Видя как раменете на момичето се вдигнаха. Как пръстите ѝ затрепериха. Как погледна към вратата.

— Седни, Никола — каза Анна.

— Това не те засяга.

— В дома ми се засяга всичко, което плаши човек на моята маса.

Никола я погледна.

После бавно седна.

Катя преглътна.

— Имам нужда от място, където да остана за малко — каза тя. — Това е всичко.

— Няма нужда да обясняваш — отвърна Анна.

— Има. Защото той…

Никола удари с длан по масата.

Чашите подскочиха.

— Стига!

Анна се изправи.

Този път не усети болка в коленете.

— Не викай в моята къща.

Никола я гледаше.

Лицето му беше зачервено.

После внезапно изглеждаше стар.

Не на седемдесет и пет.

На деветдесет.

— Ти нищо не разбираш — каза той.

— Тогава ми обясни.

— Няма какво да обяснявам.

— Има. Но не сега.

Тя се обърна към Катя.

— Ще спиш в малката стая. Там, където беше стаята на Мария, когато беше дете.

Никола скочи отново.

— Не. Тя ще спи в нашата стая.

Анна го погледна.

Толкова спокойно, че той спря.

— Не — каза тя. — Няма.

— Аз съм мъжът в тази къща.

— Беше. Докато не реши да доведеш непознато момиче и да ми кажеш, че ще ти е втора жена.

Тишината стана тежка.

Катя прошепна:

— Малката стая е напълно добре.

Анна кимна.

— Добре. Ще ти покажа.

Докато вървяха по коридора, Анна чу Никола да казва тихо зад тях:

— Ти ми обеща.

Катя не отговори.

Но Анна чу как момичето поема въздух рязко.

Стаята на Мария

Малката стая беше останала почти същата.

По стената още имаше избледнели следи от плакати. На шкафа стоеше старата керамична кукла на Мария. Завивката беше чиста, защото Анна от време на време я переше, макар че никой не беше спал там от години.

Катя остави червения куфар до леглото.

— Благодаря — каза тя.

Анна затвори вратата, но остана от другата страна.

— Катя.

Момичето се обърна.

— Ако някой те кара да правиш нещо, което не искаш, можеш да ми кажеш.

Катя се усмихна тъжно.

— Не ме кара.

— Добре.

— Просто… не знам как да се измъкна.

Това беше различно.

Анна пристъпи една крачка по-близо.

— От какво?

Катя отвори уста.

После от коридора се чу гласът на Никола:

— Анна! Ела да говорим!

Катя веднага замлъкна.

Анна погледна към вратата.

После обратно към нея.

— Ще говорим по-късно.

Катя кимна.

Но в очите ѝ имаше молба.

Не „вярвай ми“.

А „не ме оставяй“.

Никола и странната му бодрост

Никола стоеше в кухнята, опрян на плота.

— Какво искаш? — попита Анна.

— Искам да престанеш да се държиш така.

— Как точно?

— Все едно съм престъпник.

— Доведе момиче, по-младо от внучката ни, и заяви, че ще ти е втора жена. Как очакваше да реагирам?

— Аз съм жив човек.

— Никой не е казал, че не си.

— Ти от години само ме гледаш като болен.

Това я изненада.

Никола имаше проблеми със сърцето. Пиеше лекарства. Преди две години беше прекарал операция. Анна следеше часовете му, мереше кръвното му, караше се, когато ядеше прекалено солено.

— Грижех се за теб.

— Контролираше ме.

— Това ли мислиш?

— Ти не ме питаш как съм. Питаш ме дали съм си пил хапчетата.

Анна замълча.

Имаше нещо вярно в това.

Не всичко.

Но нещо.

— И затова доведе Катя?

— Тя ме слуша.

— Тя се страхува от теб.

— Глупости.

— Не. Видях го.

Никола се обърна към прозореца.

— Тя има нужда от мен.

— Или ти имаш нужда да си нужен?

Той се обърна толкова бързо, че почти се олюля.

— Не ми говори като на дете.

— Тогава не се дръж като такова.

Той се хвана за гърдите.

Анна веднага пристъпи към него.

— Никола?

— Нищо ми няма.

— Седни.

— Казах, че нищо ми няма.

— Седни.

Той седна.

Анна му донесе вода.

Докато той пиеше, тя видя на масата нещо, което не беше негово.

Малък розов телефон.

До него — сгънат лист.

Никола веднага посегна към него.

Но Анна беше по-бърза.

Взе листа.

— Не го чети! — извика той.

Това беше достатъчно.

Разгъна го.

Вътре имаше разпечатано съобщение.

„Катя, ако до петък не ми върнеш парите, ще кажа на онзи старец какво обеща. И ще разбере, че го използваш.“

Под него имаше номер.

Нямаше име.

Анна погледна Никола.

После телефона.

После отново него.

— Какви пари?

Никола не отговори.

— Какви пари, Никола?

Той затвори очи.

— Не е твоя работа.

— Вече е.

— Дадох ѝ пари.

— Колко?

— Не знам.

— Как така не знаеш?

— Давал съм ѝ. За квартира. За храна. За…

— За какво?

— За да се оправи.

Анна усети как в стомаха ѝ се надига студ.

Преди няколко месеца Никола беше изтеглил голяма сума от общата им спестовна сметка.

Тогава ѝ каза, че ще оправя покрива.

Покривът не беше оправен.

Тя го попита.

Той каза, че майсторите го били подвели.

Тя му повярва.

Сега разбра, че може би не е бил майстор.

— Колко пари, Никола?

Той се поколеба.

— Дванайсет хиляди лева.

Анна седна.

Не защото ѝ прилоша.

А защото краката ѝ просто не я държаха.

Това бяха парите, които бяха заделили за старините си.

За лекарства.

За ремонти.

За да не се налага да молят децата.

— Къде са? — попита тя.

— Не знам.

— На Катя ли ги даде?

— Да.

— Защо?

Той погледна към пода.

— Защото каза, че ако не ѝ помогна, ще остане на улицата.

— И затова я доведе тук?

— Не. Тя дойде, защото… защото аз ѝ казах, че може да остане.

— Като каква?

Той не отговори.

Но отговорът беше в начина, по който беше казал „втора жена“.

Не беше любов.

Беше сделка.

Или поне така той си мислеше.

Истината на Катя

Онази вечер Никола заспа рано на дивана.

Беше изпил лекарствата си и беше изглеждал изтощен. Анна го зави с одеяло, въпреки всичко.

Не защото му беше простила.

А защото след петдесет и две години ръцете ѝ сами знаеха какво да правят.

После почука на вратата на малката стая.

Катя седеше на леглото, прегърнала коленете си.

— Може ли? — попита Анна.

— Да.

Анна седна на стола до прозореца.

— Няма да те обвинявам — каза тя. — Но ще ми кажеш истината.

Катя мълча.

— Разбрах за парите.

Лицето ѝ побеля.

— Той ли ви каза?

— Не. Видях съобщение.

Катя се наведе напред.

— Госпожо Анна, не съм искала да го измамя.

— Тогава какво се случи?

Момичето започна да плаче.

Не силно.

Сякаш се опитваше да не събуди целия дом.

— Майка ми почина преди година. Баща ми отдавна го няма. Учех за медицинска сестра в София, но прекъснах. Имах приятел. Мислех, че ще ми помогне. Вместо това той взимаше пари назаем от мое име.

Анна слушаше.

— Когато се разделих с него, останах с дългове. После започна да ме търси. Казваше, че ще направи проблеми в работата ми. Че ще разкаже на всички, че съм го измамила. Аз не бях измамила никого, но нямах документи, нямах пари за адвокат, нямах никого.

— И как се запозна с Никола?

— Работех почасово в едно кафене до автогарата. Той идваше почти всеки ден. Винаги сядаше сам. Понякога говореше за вас. Казваше, че сте се променили.

Анна усети как нещо се свива в нея.

— Какво точно е казвал?

— Че сте добра, но че вече не го виждате. Че сте го превърнали в пациент.

Анна не отговори.

— Един ден ме видя, че плача. Попита ме какво има. Казах му малко. Не всичко. Той ми даде пари за квартира. Аз не исках. Наистина не исках.

— Но ги взе.

— Да.

Катя вдигна поглед.

— После започна да ми звъни. Понякога по десет пъти на ден. Казваше, че съм единственият човек, който го разбира. Че ще ми купи жилище. Че мога да живея при вас.

— И ти какво му каза?

— Казах му, че не съм му жена. Че не мога да бъда. Че съм на двайсет години и той е възрастен колкото дядо ми.

Анна затвори очи.

— А после?

— После бившият ми ме намери. И ми каза, че ако не върна парите до петък, ще подаде жалба. Не знам дали наистина може. Но аз се паникьосах.

— И Никола каза да дойдеш тук.

— Да. Каза, че ще ме защити. Но после, по пътя насам, ми каза, че трябва да му „върна жеста“. Че не можело да остана в къщата като бездомна. Че трябвало да кажа, че съм му жена.

Анна почувства как гневът ѝ става твърд и ясен.

Не само срещу Катя.

Не само срещу Никола.

Срещу всичко, което беше превърнало самотата на един стар човек и отчаянието на едно младо момиче в нещо толкова грозно.

— Той докосвал ли те е? — попита Анна.

Катя поклати глава веднага.

— Не. Никога. Само говори. Понякога ми хваща ръката. Но не ме е наранил.

— Добре.

Катя избърса очите си.

— Аз ще си тръгна утре.

— Не.

Тя погледна Анна.

— Но аз ви създадох проблеми.

— Проблемът не си ти. Проблемът е, че двама души са се опитали да те използват по различни начини.

— Аз също взех пари.

— Това ще се реши. Но няма да си тръгнеш посред нощ, докато някой те заплашва.

Катя започна да плаче отново.

Анна стана и я прегърна.

Не като съперница.

Не като снаха.

А като човек, който вижда, че отсреща стои уплашено момиче.

Писмото на Никола

На следващата сутрин Анна намери Никола в кухнята.

Беше буден отдавна. Седеше до масата и въртеше в ръце малка снимка.

На нея бяха той и Анна, млади, край Троянския манастир. Тя беше с къса кестенява коса. Той — с гъста черна коса и смешно големи мустаци.

— Откъде я намери? — попита тя.

— В портфейла ми беше.

— Ти пазиш тази снимка?

— Винаги съм я пазил.

Анна седна срещу него.

— Защо го направи?

Той не попита какво има предвид.

— Защото се уплаших — каза.

— От какво?

— Че вече не съм мъж. Че съм само старец с хапчета и бастун. Че ти ме гледаш и виждаш човек, за когото трябва да се грижиш.

— Аз виждам съпруга си.

— Не. Ти виждаш човек, който не трябва да яде сол, да се качва по стълбите и да ходи сам до града.

Тя се замисли.

Той беше прав, че тя се беше превърнала в негов пазач.

Но и той беше неправ, че това означава липса на любов.

— Катя те караше да се чувстваш млад — каза Анна.

— Тя ме слушаше.

— Аз също можех да те слушам.

— Не ти казвах нищо.

— Не. Не ми казваше.

Никола поклати глава.

— Срамувах се. От това, че се задъхвам. Че не мога да цепя дърва. Че не мога да оправя покрива. Че трябва да чакам Петър да дойде от Германия, за да сменим една лампа.

— Не трябваше да се срамуваш.

— Но се срамувах.

Той сведе глава.

— И когато Катя ме гледаше, си мислех, че още мога да бъда важен за някого.

Анна видя сълзи в очите му.

Никола не плачеше.

Почти никога.

На погребението на баща си не плака.

Когато синът им замина за Германия, само каза: „Така е по-добре за него.“

Сега плачеше.

— Не исках да я нараня — прошепна. — Не исках да те нараня. Просто… исках някой да ме иска.

Анна усети как гневът ѝ омеква, но не изчезва.

— Никола, нуждата да бъдеш обичан не ти дава право да превърнеш чуждото отчаяние в отплата.

Той кимна.

— Знам.

— И не ти дава право да харчиш общите ни пари тайно.

— Ще ги върна.

— Как?

— Ще продам нивата на баща ми.

Анна го погледна.

Нивата беше единственото нещо, което Никола пазеше като „за децата“.

— Сигурен ли си?

— Не. Но трябва.

Тя мълча.

После каза:

— Първо ще говорим с адвокат. И с Катя. Няма да взимаш решения сам.

Той се усмихна горчиво.

— Това е иронично.

— Да. Но е нужно.

Петък

В петък сутринта бившият на Катя се появи.

Не на вратата.

Първо изпрати съобщение:

„До обяд идвам. Носи парите.“

Катя пребледня.

Анна взе телефона.

— Няма да ходиш никъде сама.

— Той ще направи скандал.

— Нека направи.

— Не разбирате какъв е.

— Разбирам достатъчно.

Никола стоеше до прозореца.

— Аз ще говоря с него.

Анна го погледна.

— Не.

— Аз съм мъжът тук.

— Не ти трябва да доказваш нищо.

— Той я заплашва.

— И точно затова няма да излизаш навън със сърцето си и бастуна си, за да играеш герой.

Никола се ядоса.

После седна.

— Какво ще правим?

Анна взе телефона си.

— Ще се обадим на човек, който знае какво прави.

Първо се обади на племенницата си Гергана, която работеше като адвокат в Ловеч.

Гергана изслуша историята и каза:

— Не му давайте пари в брой. Не се срещайте сами. Ако има заплахи, пазете съобщенията. И ако дойде в дома ви, обаждате се на 112.

След това Анна се обади в полицията.

Не защото беше сигурна, че всичко ще се реши веднага.

А защото разбра, че мълчанието е точно това, на което такива хора разчитат.

Малко след обяд кола спря пред портата.

От нея слезе млад мъж с тъмно яке. Беше около трийсет. Не изглеждаше като чудовище.

Точно това беше страшното.

Изглеждаше като всеки друг човек.

Той почука силно.

— Катя! Знам, че си тук!

Катя се сви.

Никола направи крачка към вратата.

Анна сложи ръка пред него.

— Не.

— Това е моята къща.

— И точно затова ще я защитиш, като не отваряш.

Отвън се чу нов удар.

— Катя, излизай!

Анна застана до вратата, без да я отваря.

— Моля, напуснете имота.

— Коя сте вие?

— Собственикът на дома. Напуснете.

— Това е между мен и Катя.

— Не. Когато заплашвате човек в моя дом, вече не е само между вас.

Той изруга.

— Тя ми дължи пари.

— Ако смятате, че имате финансов спор, потърсете го по законов ред.

— Тя е крадла.

Катя започна да плаче.

Анна я хвана за ръката.

— Не му отговаряй.

След няколко минути полицейската кола пристигна.

Мъжът започна да говори много.

Каза, че Катя го е измамила.

Каза, че тя е взела заем.

Каза, че Анна и Никола я крият.

Но Катя направи нещо, което не беше правила досега.

Излезе на прага, застана до полицая и каза:

— Той ме заплашва от месеци. Има съобщения. Има записи. Има хора, които са чували как ми крещи.

Мъжът я изгледа.

— Ти лъжеш.

Катя поклати глава.

— Не. Вече няма да мълча.

Анна почувства как ръката на момичето трепери в нейната.

Никола стоеше зад тях.

Не каза нищо.

Но лицето му беше пребледняло.

Може би за първи път виждаше колко истински е страхът на Катя.

И колко погрешно беше да си мисли, че може да го превърне в своя самота.

След скандала

След като полицията отведе мъжа за разпит, в къщата настъпи тишина.

Катя седеше в малката стая.

Никола беше на дивана.

Анна стоеше в кухнята и миеше чаша, която вече беше чиста.

Понякога ръцете трябва да правят нещо, когато главата не може да подреди всичко.

Накрая Никола дойде при нея.

— Аз съм виновен — каза.

Анна не спря да мие чашата.

— За много неща.

— Мислех, че ако ѝ помогна, тя ще ме обича.

— Това не е любов, Никола.

— Знам.

— И това, което направи, не е помощ, ако си очаквал нещо в замяна.

Той кимна.

— Ще ѝ се извиня.

— Не сега.

— Защо?

— Защото извинението не е, за да се почувстваш ти по-добре. Първо трябва да разбереш какво си направил.

Той се облегна на плота.

— А ти? Ще ми простиш ли?

Анна остави чашата.

Погледна го.

Това беше мъжът, с когото беше прекарала почти целия си живот.

Мъжът, който беше държал ръката ѝ при раждането на Мария.

Мъжът, който беше стоял до нея на погребението на майка ѝ.

Мъжът, който беше забравил да купи хляб почти всеки втори ден.

Мъжът, който беше станал уплашен и самотен, но вместо да го признае, беше наранил всички около себе си.

— Не знам — каза тя. — Но няма да решавам днес.

Той кимна.

— Справедливо.

Месеците след това

Катя не остана завинаги.

Но не си тръгна веднага.

С помощта на адвокатката Гергана изясни какви дългове наистина има и какви са били измислени заплахи на бившия ѝ. Част от сумите се оказаха незаконно изтеглени на нейно име. Започна процедура, която беше дълга и неприятна.

Никола продаде малка част от нивата си и върна част от парите в общата сметка.

Не всички.

Не можеше.

Но започна да внася всеки месец от пенсията си в отделна сметка.

— Не защото мога да оправя всичко — каза веднъж на Анна. — А защото не искам отново да крия.

Катя започна работа като санитарка в болницата в Ловеч.

Не беше това, което беше мечтала.

Но беше начало.

Вечер учеше отново за медицинска сестра.

Понякога се прибираше късно и Анна ѝ оставяше супа на котлона.

Никола първоначално стоеше настрани.

Не защото не искаше да говори.

А защото не знаеше как.

Една вечер той почука на вратата на малката стая.

Катя отвори.

— Какво има? — попита тя предпазливо.

Никола държеше малка кутия.

Вътре беше шалът, който беше купил за нея преди месеци.

Никога не ѝ го беше дал.

— Не трябваше да ти давам това — каза. — Не и по начина, по който мислех.

Катя го гледаше.

— Искам да ти се извиня. Не за да ме наричаш добър човек. Не съм бил. А защото разбрах, че си била уплашена, а аз съм направил страха ти още по-голям.

Тя не каза нищо дълго.

После взе кутията.

— Благодаря, че го казахте.

— Не е нужно да ми прощаваш.

— Не знам дали мога.

— И това е честно.

Това беше всичко.

Не голямо помирение.

Не мигновено семейство.

Но беше разговор без лъжа.

Анна и Никола

Между Анна и Никола нещата се промениха.

Не станаха както преди.

И може би не трябваше.

Преди те не говореха за самота.

Не говореха за страх.

Не говореха за това как старостта може да отнеме не само силите, но и усещането, че си нужен.

Сега започнаха.

Не винаги добре.

Понякога се караха.

Понякога Никола казваше:

— Не искам да ми мериш кръвното като на дете.

А Анна отговаряше:

— Тогава си го мери сам и ми кажи резултата.

Понякога тя му казваше:

— Не мога да вярвам, че си дал толкова пари.

А той отвръщаше:

— Аз също не мога да вярвам, че не ти казах колко сам се чувствах.

После мълчаха.

После пиеха чай.

После на следващия ден отново опитваха.

Анна започна да му оставя време за неща, които не са лекарства и прегледи.

Никола отново започна да ходи до читалището. Там имаше клуб за шах. Понякога помагаше на момчетата да ремонтират столове и рафтове.

Веднъж се върна вкъщи с прах по ръцете и усмивка на лицето.

— Какво прави? — попита Анна.

— Поправих една врата.

— Е, браво.

— Момчето каза, че съм сръчен.

Анна го погледна.

После тихо каза:

— Винаги си бил.

Той стоеше в антрето, с бастун в едната ръка и с тъжни очи.

— Не ми го казваш често.

— Знам.

Този път тя първа протегна ръка.

Той я хвана.

Последната вечер на Катя

Година по-късно Катя завърши първия си курс за медицинска сестра.

Не беше лесно. Работеше, учеше и ходеше по дела. Но се справи.

След това си намери малка квартира в Ловеч.

В деня, когато си тръгваше от къщата, червеният ѝ куфар отново стоеше в антрето.

Само че този път не изглеждаше като бягство.

Изглеждаше като тръгване.

Анна ѝ подаде бурканче сладко от смокини.

— За новия дом.

Катя се усмихна.

— Вие знаете ли, че още не мога да го направя като вас?

— Никой не може. Това е тайна рецепта.

Никола стоеше до вратата.

Изглеждаше по-тих, но и по-спокоен.

— Катя — каза той. — Благодаря ти, че ме накара да видя какъв съм бил.

Тя го погледна.

— Аз не съм ви накарала. Вие сами го видяхте.

Той кимна.

— Да.

После тя се обърна към Анна.

— Вие ме спасихте.

Анна поклати глава.

— Не. Ти сама се спаси. Аз само не затворих вратата.

Катя я прегърна.

Силно.

После тръгна по пътеката към портата.

Никола и Анна гледаха как червеният куфар се отдалечава.

Преди година Катя беше влязла в дома им като заплаха.

Като тайна.

Като доказателство за всичко, което не бяха казали един на друг.

Но си тръгваше като човек, който беше преживял нещо трудно и беше намерил изход.

Анна затвори вратата.

После се обърна към Никола.

— Е, втора жена няма да имаш.

Той се усмихна виновно.

— Не искам.

— Добре.

— Искам само теб.

Анна го погледна.

— Това трябваше да го кажеш преди да доведеш момиче с куфар.

— Знам.

— И ще ти отнеме време да го докажеш.

— Знам.

Тя се усмихна едва забележимо.

— Тогава започвай от това да изхвърлиш боклука.

Никола се засмя.

— Веднага, госпожо Петрова.

Той взе торбата, опря се на бастуна си и тръгна към двора.

Анна остана до прозореца.

Навън люлякът отново беше цъфнал.

Къщата миришеше на старо дърво, чай и топла супа.

Не на страх.

Не на лекарства.

Не на чуждо присъствие.

А на дом, който беше почти разрушен от мълчание, но все пак беше оцелял.