Запознах се с Пламен, когато работех като счетоводителка в малка фирма за строителни материали на входа на града. Той шофираше камион за същата фирма. Беше широкоплещест, с груби ръце и усмивка, от която ми ставаше топло в стомаха. Женихме се бързо — след осем месеца, в общинската зала, с евтини халки и пластмасов букет. Майка му седеше на първия ред и не ми каза нито една дума.
Елица дойде на света година по-късно. Пламен беше горд баща — носеше бебешки снимки в портфейла, показваше ги на колегите. В къщата помагаше, перяхме заедно, готвехме заедно, смеехме се до късно. Аз продължавах да ходя на работа, свекърва ми пазеше Ели, и всичко беше поносимо.
После се родиха близнаците.
Бременността ми беше тежка — три месеца на легло, две хоспитализации. Раждането — по спешност, с цезарово. Калоян и Божидар бяха толкова малки, че побираха в двете ми длани. Когато ги донесоха вкъщи, Пламен ме погледна и каза: „Няма как да работиш повече, Надя. Остани вкъщи. Аз ще изкарвам.“
Казах му, че ще се справя с двете. Че мога. Той поклати глава. На следващия ден вече бях подала молбата за напускане.
Първите седмици бяха мъгла от безсъние, плач и миризма на бебешко мляко. Ели ревнуваше — рисуваше с маркери по стените, криеше обувките ми, плачеше за внимание. Близнаците се хранеха на всеки два часа, а между храненията — бълване, пелени, люлеене. Не помня кога спях. Помня само, че ръцете ми трепереха, когато се опитвах да нарежа лук за вечерята.
Пламен се промени бавно, почти незабелязано. Първо спря да пита как съм. После спря да прибира чиниите си от масата. После започна да ми прави забележки.
— Какво правиш цял ден, Надя? Къщата прилича на свинарник.
— Пламен, имам три деца. Близнаците не ме оставят да…
— Майка ми отгледа четирима и никога не се е оплаквала.
Тази фраза ставаше рефрен. Чувах я сутрин, когато тостът беше леко загорял. Чувах я вечер, когато прането не беше сгънато. Чувах я по телефона, когато се обаждаше от камиона: „Надя, поне прахосмукачката включи ли днес?“
Започнах да водя списък. Не за него — за себе си. За да не полудея. За да видя черно на бяло, че не съм мързелива. Писах го на розово листче с магнитче на хладилника, после го местех в джоба на престилката, после го залепях до огледалото в банята. Всеки ден — нов списък. Всеки ден — едни и същи двайсет задачи, от пет сутринта до десет вечерта.
Един ден Пламен се прибра по-рано и ме завари да перя на ръка — пералнята се беше счупила преди седмица, а той все „нямаше време“ да я погледне. Ръцете ми бяха червени до лактите, гърбът ми — схванат. Ели се беше заключила в банята и плачеше, защото искаше бисквитки, а близнаците крещяха от стаята си.
Пламен стоеше на вратата и ме гледаше.
— И за какво ти е цял ден, Надя? Пералнята дори не си поправила.
Нещо в мен се пречупи, но не извиках. Преглътнах. Като всеки път.
Денят на рождения на близнаците дойде в събота. Направих торта — проста, с какао и крем, защото за повече нямаше нито пари, нито време. Поканих съседката, леля Марийка от долния етаж, и сестра ми Даниела. Пламен не покани никого — каза, че „няма какво да празнуваме, все едно рождените дни на бебета значат нещо.“
Вечерта, след като гостите си тръгнаха, приспивах близнаците. Пеех им тихо, гладех ги по главичките, миришеха на бебешки шампоан. Ели вече спеше в стаята си. Беше тих, мек момент — единствените минути от деня, в които се чувствах жива.
Тогава Пламен кресна от хола.
— НАДЯ! Ела тук, веднага!
Близнаците потрепериха. Божидар отвори очи и започна да хленчи. Излязох бързо, притворих вратата и отидох при него.
— Мартин, какво…
— Погледни мивката. Погледни я!
Чиниите от партито бяха натрупани — чинии, лъжички, чашки от кексовете. Двайсетина неща, не повече.
— Пламен, ще ги измия, когато децата заспят.
— Кога, Надя? В полунощ? Утре? Следващия месец? Цял ден си вкъщи и не можеш да измиеш двайсет чинии!
— Не съм била „вкъщи“! Готвих за осем души, почистих целия апартамент, къпах три деца, пях им, хранех ги…
— Всяка жена прави това. Ти просто не можеш да се организираш.
Стоях пред него и стените на кухнята сякаш се стесняваха. Флуоресцентната лампа мигаше, хвърляйки жълтеникава светлина върху натрупаните чинии, върху трохите по масата, върху пукнатината в плочката на пода. Усетих как нещо тъмно и тежко се надига от стомаха ми към гърлото. Краката ми натежаха. Пръстите ми изтръпнаха.
— Пламен, от сутринта нищо не съм…
Не довърших.
Подът се наклони. Ръбът на масата мина покрай лицето ми. Чух трясък — вазата с изкуствените лалета, подарък от леля Марийка, се разби на парчета. После — тишина.
Пламен ме намери на пода, сред стъклата и разпилените розови листчета от джоба на престилката ми. Извика името ми. Ръцете му ме разтърсиха. Очите ми бяха отворени, но не виждах нищо.
Когато линейката пристигна — десет минути, които за него бяха десет години — парамедиците ме вдигнаха на носилка. Съседката леля Марийка дойде по нощница и пантофи, за да гледа децата. Пламен стоеше до вратата и за пръв път от месеци лицето му не изразяваше гняв. Изразяваше страх.
В болницата му казаха: колапс от изтощение, дехидратация, остър недоимък на желязо. Питаха го кога жена му е яла последно. Той не знаеше. Питаха го кога е спала повече от четири часа. Той не знаеше и това.
Прибра се в празния апартамент след полунощ. Децата спяха. Къщата беше тиха — за пръв път от месеци, и тишината го удари по-силно от всеки крясък.
Отиде в кухнята за вода. Стъпи върху парче стъкло и изруга тихо. Приклекна да събере осколките и тогава видя листчето. Розовото листче с моя почерк — дребен, стегнат, с точни часове и тирета.
5:00 — Ставане. Тихо, за да не събудя бебетата.
5:30 — Душ (ако успея). Приготвяне на раницата на Ели.
6:00 — Кърмене на близнаците. Ели трябва да се събуди до 6:30.
7:00 — Събуди Пламен. (Защото сам не става!)
7:30 — Закуска за всички. Не забравяй — Пламен иска две филии, не една.
8:00 — Ели на автобуса.
8:15 — Изглади ризата на Пламен. Опаковай обяда му.
9:00 — Пламен си тръгва. (Почивка? Ха!)
9:00–10:00 — Пране, чинии, стаята на Ели, прахосмукачка.
10:00 — Второ кърмене.
11:00 — Ако близнаците спят: ядене. Ако не спят: въртене из апартамента с двете на ръце, докато светът се размазва.
12:00 — Обяд (ако имам време).
13:00 — Ели се прибира.
14:00 — Домашни на Ели. Едновременно — трето кърмене.
15:00 — Разходка на децата (ако не вали).
16:00 — Направи бисквитки за Ели. Тя плаче, ако няма.
17:00 — Започни вечеря.
18:00 — Пламен се прибира. Близнаците ТРЯБВА да са тихи.
19:00 — Вечеря.
20:00 — Почисти чинии. Приспи Ели.
21:00 — Приспи близнаците. Пране, подготовка за утре.
22:00 — Прочети нещо. (Ако не си мъртва, Надя.)
Можеш, Надя. Трябва.
Пламен прочете списъка три пъти. После седна на студения кухненски под, сред стъклата и мръсните чинии, и притисна листчето до челото си. Ръцете му трепереха. Очите му горяха.
На сутринта взе отпуск от работа. Реши да изпълни списъка сам.
Събуди се в девет и половина.
До обяд беше нахранил близнаците само веднъж, изгорил две филии хляб и забравил, че Ели има домашно. Прахосмукачката запуши. Божидар повърна по чистия чаршаф. Калоян плачеше, защото Пламен не знаеше как точно да го държи, за да заспи. Ели го гледаше с широко отворени очи и каза: „Татко, ти не знаеш ли как се прави?“
Не. Не знаеше.
Вечерта сготви ориз — безсолен, преварен, слепнал на топче. Ели отказа да яде. Близнаците плачеха в унисон. Къщата приличаше на бойно поле.
Пламен седна на дивана, огледа хаоса и за пръв път осъзна какво беше правила жена му всеки ден, без почивен, без отпуск, без „благодаря“.
На следващия ден отиде в болницата с букет минзухари — евтини, от сергията до спирката, но свежи, с капки роса по листенцата. Влезе в стаята, видя ме в болничната нощница, с тъмни кръгове под очите и игла в ръката, и коленете му омекнаха.
— Надя, прости ми.
Погледнах го. Нямаше крясък в гласа му. Нямаше упрек в очите му.
— Прочетох списъка ти. Опитах се да го направя. Не успях дори до обяд.
Не казах нищо. Само протегнах ръка и той я хвана — здраво, с двете си груби, шофьорски ръце.
Когато ме изписаха, Пламен нае жена — Донка, от съседния вход — да идва три пъти седмично да помага. Събота и неделя той перяха заедно, готвеше заедно, приспиваше близнаците заедно. Поправи пералнята. Свали натрупаните чинии до една.
А розовото листче — смачканото, с моя дребен почерк — залепи с тиксо на вътрешната страна на вратичката на гардероба. Там, където само той можеше да го вижда. Всяка сутрин.
За да не забрави.
