Името ми
Имам трима внуци.
Ния е на единайсет. Теодор — на девет. Те са децата на дъщеря ми и откакто проговориха, ме наричат „бабо“.
Най-малкият, Борис, е на седем.
Той е синът на Алекс и снаха ми Десислава.
Борис ме нарича Мария.
Не „баба Мария“.
Не някакво детско име, което сам е измислил.
Просто Мария.
— Мария, може ли вода?
— Мария, къде са моливите?
— Благодаря, Мария.
Първоначално ми се струваше смешно.
После започна да ме боли.
А накрая реших, че знам кой е виновен.
Десислава.
Отношенията ни никога не бяха лесни. Тя беше тиха, не обичаше да ѝ давам съвети и имаше неприятния навик да казва „ние сме решили друго“, когато аз съм убедена, че знам по-добре.
Не се карахме открито.
Просто между нас имаше дистанция, която аз наричах неуважение, а тя вероятно наричаше спокойствие.
Бях сигурна, че е научила Борис да ми говори по име.
Малко отмъщение.
Начин да ми покаже, че в техния дом тя решава коя съм.
Една неделя реших да сложа край на това.
Не знаех, че вместо край ще получа начало на разговор, който сме отлагали седем години.
Неделният обяд
Бях направила пълнени чушки, пилешка супа и ябълков сладкиш.
Децата седяха в дневната и строяха нещо от кубчета.
Ния даваше указания.
Теодор спореше.
Борис беше клекнал до ниската масичка и внимателно подреждаше мост.
Възрастните разговаряхме за работа и сметки.
След обяда дъщеря ми изведе двете си деца до близкия магазин за сладолед.
Борис остана.
Не искаше да остави моста незавършен.
Седнах до него.
— Миличък, може ли да те попитам нещо?
Той кимна, без да вдига очи.
— Защо не ми казваш „бабо“?
Пръстите му спряха върху едно синьо кубче.
Погледна към майка си.
Деси стоеше до вратата на кухнята с две празни чаши.
Лицето ѝ се промени още преди той да отговори.
— Мама каза, че ти не си ми баба.
Чух как чашите се допряха една до друга.
Деси пребледня.
Остави ги на масата и излезе в коридора.
Синът ми не помръдна.
Гледаше пода.
Аз се изправих.
— Алекс?
Той вдигна очи.
В тях имаше страх.
Не раздразнение.
Не готовност да защити жена си.
Страх.
Детето между нас
В първия момент исках да извикам Деси обратно.
Да я попитам как е могла.
Да кажа, че не заслужавам това.
Борис обаче ме гледаше.
Синьото кубче още беше в ръката му.
— Лошо ли казах? — попита.
Този въпрос ме спря.
Клекнах отново.
— Не, миличък. Ти не си казал нищо лошо.
— Мама ще се разсърди ли?
— Не би трябвало.
Погледнах Алекс.
Той най-после стана.
Отиде при сина си и седна до него.
— Мама няма да ти се разсърди — каза. — Ние, възрастните, трябва да поговорим.
Борис погледна ту него, ту мен.
После постави кубчето върху моста.
Не беше спокоен.
Беше зает по начина, по който децата се правят на заети, когато не разбират защо въздухът в стаята се е променил.
Деси се върна след няколко минути.
Очите ѝ бяха зачервени.
Каза, че трябва да тръгват.
Не я спрях.
На вратата Борис ми помаха.
— Чао, Мария.
Думите, които толкова ме дразнеха, този път прозвучаха като последното нормално нещо в деня.
Обаждането
Вечерта Алекс се обади.
Отговорих веднага.
Бях прекарала часовете след обяда в подреждане на вече подредената кухня.
Измих плота два пъти.
Прибрах чиниите.
Извадих ги, защото бях сложила една на грешното място.
Не исках да седна.
Ако седнех, щях да мисля.
— Мамо — каза той, — трябваше да ти кажа преди седем години.
Хванах ръба на масата.
— Какво?
Настъпи пауза.
— Борис е осиновен.
Дълго не отговорих.
Не защото не разбирах думата.
А защото тя не се побираше сред спомените ми.
Снимката му като бебе.
Малките чорапи, които му бях изплела.
Първия път, когато го държах.
Рождения ден, на който настояваше свещите да са сини.
— Той е вашето дете — казах.
— Да.
— Тогава защо…
Не можах да довърша.
Алекс въздъхна.
— Знам, че има много въпроси. Искам да ти отговоря. Но не по телефона.
Уговорихме се да дойде на следващия ден.
Седнах едва след като затворих.
Кухнята беше тиха.
Часовникът тиктакаше.
На хладилника висеше рисунка на Борис.
Къща с огромни прозорци.
Под нея пишеше „За Мария“.
Седем години по-рано
Онази година живеех при сестра си в Германия.
Тя беше претърпяла тежка операция и имаше нужда от помощ. Отидох за месец, а останах почти година.
С Алекс се чувахме често.
Деси по-рядко се включваше в разговорите.
Знаех, че искат дете.
Знаех, че чакат.
Не знаех точно какво чакат.
Понякога Алекс казваше:
— Има надежда.
Понякога:
— Още не можем да говорим.
Аз добавях собствените си предположения.
Мислех за прегледи.
За бременност, която не искат да обявят рано.
За притесненията на млади хора, които според мен прекалено усложняват всичко.
После ми изпрати снимка на бебе.
„Вече сме трима.“
Написах му, че плача от радост.
Не попитах защо няма снимка от родилното.
Не попитах защо Деси не ми е казала кога ще ражда.
Бях далеч.
Бях уморена.
И бях толкова щастлива, че намерих начин да обясня всяка липсваща подробност.
Когато се върнах, Борис вече беше част от семейството.
Не съм била лишена от него.
Бях лишена от истината за началото му.
Синът ми на масата
Алекс дойде сам.
Остави якето си на закачалката, както беше правил от дете.
После седна срещу мен.
Не му предложих кафе.
Не от наказание.
Просто забравих.
— Защо не ми казахте?
Той погледна ръцете си.
— Защото се страхувахме.
— От мен?
Кимна.
В първия момент се обидих.
— Аз съм ти майка.
— Знам.
— Никога не бих…
Спрях.
Алекс ме гледаше.
Не враждебно.
Чакаше дали ще довърша изречението с нещо, което той помни по друг начин.
— Какво съм казала? — попитах.
Той си пое дъх.
— Помниш ли, когато семейство Стоянови взеха момиченцето си?
Помнех.
Наши познати.
Бяха осиновили дете.
Бяхме говорили за това на вечеря.
Алекс продължи:
— Ти каза, че е хубаво, но никой не знае „каква кръв носи“. После каза, че е трудно да обикнеш чуждо дете като свое.
Изведнъж си спомних.
Не думите точно.
Увереността, с която бях говорила.
Изреченията, които забравяме
За мен онзи разговор беше приключил преди години.
За тях не беше.
Деси вече била преминала през изследвания, чакане и разочарования. Двамата започнали да обсъждат осиновяване, но още не били готови да говорят с всички.
Моят коментар дошъл точно тогава.
— Искахме първо Борис да е у дома — каза Алекс. — Мислехме, че когато го видиш, няма да има значение.
— И нямаше значение.
Той поклати глава.
— Не ти дадохме възможност да покажеш дали има.
Това беше честно.
Не ме обвиняваше за всяка тяхна грешка.
Но и не позволяваше да се преструвам, че страхът им е дошъл от нищото.
Първо отложили разговора.
После Борис пораснал.
После станало неудобно да признаят колко време са мълчали.
— Аз трябваше да го направя — каза Алекс. — Ти си моя майка. Не трябваше Деси да носи този страх сама.
Гледах сина си.
Той беше на трийсет и осем.
А аз все още понякога очаквах да бъде момчето, което трябва да се съобразява с мен.
Този ден пред мен седеше баща, който признаваше собствената си грешка.
Какво е чула Деси
Имаше още.
Преди около две години бяхме на гости у дъщеря ми.
Разговаряхме за нова жена в живота на неин колега, която се грижела за детето му.
Някой я беше нарекъл баба на бъдещите му деца.
Аз се бях засмяла.
— Е, истинската баба си е истинска баба. Не можеш просто да се наречеш така.
Не помнех Борис да е бил наблизо.
Оказа се, че е бил.
Седял зад дивана и редял пъзел.
Същата вечер попитал Деси какво означава „истинска баба“.
Те вече му говорели за осиновяването по начин, който може да разбере.
Знаел, че не е израснал в корема на майка си.
Знаел, че двамата с Алекс са неговите родители.
Деси се опитала да му обясни разликата между родство по рождение и семейство.
Казала:
— Мария не е твоя баба по кръв, но е майката на татко. Тя може да бъде твоя баба, ако между вас има такава обич.
Борис чул най-силно първата част.
Как е станало име
— Той започна да ѝ казва Мария след този разговор? — попитах.
Алекс кимна.
— Деси опита да го поправи. После реши да не го кара насила.
— Защо не ми казахте тогава?
Той наведе глава.
— Защото се страхувахме, че ще разбереш всичко. И защото все се надявахме да мине.
Почувствах гняв.
Този път не беше само към Деси.
Беше към двамата.
Две години бях тълкувала думите на едно дете като послание от майка му.
Две години те бяха гледали това да се случва.
— Оставили сте го между нас.
Алекс кимна.
— Да.
— И мен сте оставили да обвинявам нея.
— Знам.
Помълчахме.
После каза:
— Но той също се страхуваше от теб.
Това ме заболя най-много.
— Защо?
Синът ми ме погледна.
— Защото беше чул, че за теб някои хора са истинско семейство, а други не са. Не знаеше в коя група е.
Четирите чинии
След като Алекс си тръгна, отворих шкафа.
Не знам защо.
Може би исках да върша нещо с ръцете си.
На горния рафт стояха детските чинии.
За Ния — с коте.
За Теодор — с кораб.
За Борис — обикновена синя.
Бях я купила набързо, когато първите две вече не се продаваха.
Никога не бях смятала, че това значи нещо.
Сега си спомних как Борис веднъж попита защо неговата няма рисунка.
Бях отговорила:
— Защото ти си момче, което не прави капризи.
Тогава се гордеех с него.
Сега се питах колко често съм превръщала тихото му примирение в удобство.
Имаше снимки, на които той стоеше в края.
Не защото съм го изключвала нарочно.
Защото Ния се хвърляше в скута ми, Теодор ме прегръщаше през врата, а Борис чакаше да го поканя.
И аз понякога не го канех.
Мислех, че просто не обича прегръдки.
Може би беше вярно.
Може би не.
Не бях питала.
Обаждането до Деси
Отне ми два дни да ѝ се обадя.
Не защото не исках.
Защото всеки път започвах разговора в главата си с оправдание.
„Не съм имала предвид…“
„Ти ме познаваш…“
„Трябвало е да ми кажете…“
Всичко това беше вярно или поне частично вярно.
Но не беше добро начало.
Когато най-после набрах, казах:
— Деси, искам да поговорим. Не да спорим.
Тя замълча.
После отвърна:
— Добре.
Срещнахме се в малко кафене в Пловдив.
Дойде навреме.
Седна срещу мен.
Изглеждаше уморена.
Не победоносна.
Не като жена, чийто план е успял.
Като майка, която отдавна очаква неприятен разговор.
— Съжалявам за думите, които съм казвала — започнах.
Очите ѝ се вдигнаха към мен.
— Не разбирам защо не съм мислила как звучат за вас. Но това не ги прави безобидни.
Деси притисна чашата между дланите си.
— Благодаря, че го казвате.
И нейната грешка
Не приключихме само с моето извинение.
Казах ѝ, че ме е боляло.
Че съм мислела, че ме настройва срещу детето.
Че е трябвало да разговаряме много по-рано.
Тя кимна.
— Знам.
После призна:
— Когато започна да ви нарича Мария, ми беше по-лесно да кажа, че сам е избрал. Не исках пак да обяснявам. И част от мен беше ядосана.
Погледнах я.
Беше трудно признание.
— Значи все пак е имало и това.
Тя не отрече.
— Имаше. Но не исках той да ви наказва. Просто не видях навреме, че вече носи нашия страх.
Помълчахме.
За първи път не се опитвахме да решим коя е добрата жена и коя лошата.
Имаше дете.
Имаше възрастни, които са мълчали.
И имаше думи, които трябваше да се поправят не с нови думи, а с поведение.
Какво иска Борис
Съгласихме се да не го караме да ми казва „бабо“.
Това решение ми беше трудно.
Част от мен искаше всичко да се върне на мястото си веднага.
Да го прегърна.
Да му кажа, че съм му баба.
Той да се усмихне и да повтори думата.
Но това щеше да бъде успокоение за мен.
Не непременно за него.
Попитах какво му е казал Алекс след неделния обяд.
Обяснили, че никой не му се сърди.
Че не е издал тайна, заради която ще има неприятности.
Че възрастните са отговорни за разговора.
— Пита дали още може да идва у вас — каза Деси.
Притиснах устни.
— Разбира се.
Тя ме погледна.
— Той трябва да го чуе от вас.
Кимнах.
Това беше нещо, което можех да направя.
Не голям жест.
Покана.
Мостът
В следващата неделя Борис дойде с Алекс.
Не бях поканила всички.
Не исках публика.
На ниската масичка още стоеше недовършеният мост.
Бях помолила Ния и Теодор да не го развалят, когато минаха предния ден.
Борис го видя още от вратата.
— Не си го прибрала.
— Чака те.
Погледна ме.
После баща си.
— Може ли да го довърша?
— Разбира се.
Седнах на пода до него.
Първо говорихме за кубчетата.
Къде трябва опора.
Защо едната страна пада.
Какви коли могат да минат.
После казах:
— Искам да знаеш нещо.
Той се напрегна.
— Не си направил нищо лошо миналата седмица.
Кимна, но не изглеждаше напълно убеден.
Продължих:
— Казвала съм неща за семействата, които не са били правилни. Съжалявам, ако са те накарали да мислиш, че трябва да стоиш далеч от мен.
Борис гледаше кубчетата.
Не отговори.
Оставих го.
Въпросът му
След известно време той попита:
— Ния и Тео твои ли са по кръв?
— Да.
— А аз не.
Гласът му беше равен.
Като че ли проверява таблица.
— Не по кръв — казах. — Но ти си детето на Алекс и Деси. Алекс е моят син. И аз искам да бъда част от живота ти, ако ти е добре с мен.
Борис постави една жълта част на моста.
— А ако не ти казвам бабо?
— Пак.
Той вдигна очи.
— Няма да се сърдиш?
Преглътнах.
— Ще се старая да не правя от това твой проблем.
Не обещах, че никога няма да ме заболи.
Не исках пак да казвам нещо красиво, което после да не мога да спазя.
Борис помисли.
— Добре.
После ми подаде червено кубче.
— Това трябва да е тук. Ти го сложи.
Взех го.
Беше малка покана.
Приех я внимателно.
Третият чифт ботуши
Промяната не дойде с една неделя.
Започнах да забелязвам неща.
Когато купувах подаръци, престанах да избирам първо за Ния и Теодор, а за Борис да търся нещо, което е останало.
Не бях осъзнавала, че го правя.
Не винаги.
Но достатъчно често.
Попитах го какво обича.
Оказа се, че знам по-малко, отколкото мислех.
Не харесваше динозаврите особено много.
Аз му бях купила три различни комплекта.
Харесваше мостове.
Влакове.
Рисуването на карти.
И ябълковия сладкиш, но не и коричката отгоре.
Започнах да го каня на разходка, без да чакам да дойде с родителите си.
Понякога отказваше.
Приемах го.
Когато се съгласяваше, не превръщах всеки час в опит да спечеля думата „бабо“.
Просто бях с него.
Другите две деца
Ния първа попита защо Борис ме нарича Мария.
Преди щях да кажа:
— Така го е научила майка му.
Този път седнах до нея.
Обясних, че различните хора използват различни имена.
Че Борис не трябва да бъде поправян или дразнен.
Теодор се намеси:
— Ама тя е баба и на него.
Погледнах го.
— Важно е как се държа с него. Думата не е състезание.
Той се замисли.
После каза:
— Значи можем да му оставим място до теб.
Кимнах.
На следващия обяд Теодор премести стола си.
— Борис, ела тук.
Не направи реч.
Не го нарече специален.
Просто го покани.
Понякога децата намират най-точния жест, когато възрастните престанат да ги товарят с обяснения.
Алекс без мълчание
Синът ми също трябваше да се промени.
Не беше достатъчно да ми каже истината и после да чака аз и Деси да се разберем.
Когато между нас възникваше напрежение, вече не излизаше да говори по телефона.
Оставаше.
Казваше какво мисли.
Веднъж ме чу да започвам с познатото:
— По наше време…
И се усмихна уморено.
— Мамо, можеш да кажеш как си го правила ти. Но не е нужно всеки път да значи, че Деси го прави грешно.
Първо се подразних.
После се заслушах в себе си.
Точно това правех.
Представях личния си опит като присъда.
Не спрях изведнъж.
Понякога пак прекрачвах.
Но започнах да се връщам назад.
— Извинявай — казвах. — Това беше съвет, който не си поискала.
Деси постепенно престана да стои нащрек всеки път, когато отворя уста.
Снимката
На рождения ми ден поисках обща снимка.
Всички бяха в дневната.
Ния веднага седна до мен.
Теодор застана от другата страна.
Борис остана до баща си.
Преди щях да го повикам с онзи тон, който не оставя избор.
Този път попитах:
— Искаш ли да дойдеш при нас?
Той кимна.
Преместих се, за да има място.
Не на края.
До мен.
Седна внимателно.
Ръката му беше върху коляното.
Не го притеглих насила.
След малко сам се облегна леко на рамото ми.
Деси вдигна телефона.
Точно преди да снима, Борис попита:
— Така добре ли е?
Погледнах го.
— Много добре.
Снимката стана хубава.
Не защото всички се усмихваха еднакво.
А защото този път никой не чакаше да бъде допуснат след останалите.
Една тетрадка
През зимата Борис дойде да преспи у мен.
За първи път от месеци.
Не бях сигурна дали ще остане цяла нощ.
Алекс каза, че ако поиска, ще го вземе.
Съгласихме се спокойно.
Вечерта правихме карта на измислен град.
Имаше река, три моста, гара и магазин, който продаваше само палачинки.
Аз настоях да има и болница.
Борис каза, че добре, но нека е близо до парка.
Когато си легна, остави тетрадката до възглавницата.
— Утре ще довършим — каза.
— Ще довършим.
Не поиска да си тръгне.
Сутринта го намерих в кухнята, опитващ се да достигне чашите.
— Мария, може ли да направим палачинки?
Името ми вече не звучеше като отхвърляне.
Беше начинът, по който ме викаше.
А той ме викаше.
Разговорът с приятелките
Една моя приятелка ме попита дали не трябва да настоявам за уважение.
Бяхме седнали на кафе.
Тя знаеше само част от историята.
— Едно дете трябва да знае как да се обръща към възрастните — каза.
Преди щях да се съглася.
Сега помислих.
— Борис е учтив. Благодари. Пита. Не ме обижда.
— Но не ти казва бабо.
— Да.
— И не те боли?
Погледнах чашата си.
— Понякога ме боли. Но не всяка моя болка означава, че детето прави нещо грешно.
Приятелката ми замълча.
Не я поучавах.
Казвах нещо, което още учех.
Бях объркала титлата с близостта.
И бях искала детето да ми даде думата, преди аз да съм му дала достатъчно сигурност.
Празникът в училище
През пролетта Борис трябваше да участва в училищно представление.
Покани родителите си.
После се обърна към мен.
— Ти можеш ли да дойдеш?
— Мога.
— Ще има малко места.
— Ще се справим.
В деня на представлението седнах до Деси.
Тя ми подаде програмата.
Ръцете ни се докоснаха.
За първи път отдавна нямаше напрежение в този малък жест.
Борис се появи на сцената с хартиена шапка.
Забрави една реплика.
Друго дете му я подсказа.
Той продължи.
Ръкоплясках толкова силно, че Деси се засмя.
След края ни потърси в тълпата.
Щом ме видя, се затича.
— Видя ли моста? Аз го направих!
Беше част от декора.
Разбира се, мост.
— Видях го.
Хвана ме за ръката и ме поведе към сцената.
Не попита дали съм истинска.
Не провери дали имам право да съм там.
Искаше да ми покаже нещо свое.
Думата
Първия път, когато ми каза „бабо“, почти не го чух.
Бях в кухнята.
Децата играеха в дневната.
Някой беше разлял сок и търсех кърпа.
От другата стая се чу:
— Бабо, къде са сините моливи?
Отговорих по навик:
— В горното чекмедже.
После застинах.
Ния беше навън с дъщеря ми.
Теодор беше в банята.
Гласът беше на Борис.
Не отидох веднага при него.
Не го прегърнах с вик.
Не казах:
„Най-после!“
Това щеше да превърне думата в изпит, който е издържал.
Продължих да търся кърпата.
Но очите ми се напълниха със сълзи.
Когато влязох в дневната, той рисуваше.
— Намери ли ги? — попитах.
— Да, Мария.
Усмихнах се.
— Добре.
Не беше отмяна.
Не беше крачка назад.
Беше дете, което опитваше ново име за една връзка.
Какво не попитах
Вечерта Деси забеляза, че съм тиха.
— Добре ли сте?
Кимнах.
После ѝ казах.
Тя се усмихна и очите ѝ също се навлажниха.
— Не го питайте защо — каза.
— Няма.
И не попитах.
През следващите седмици Борис ту ме наричаше Мария, ту бабо.
Понякога казваше „баба Мария“.
Не поправях нито един вариант.
Бях чакала една дума.
Оказа се, че по-важно е да не притискам човека, който я произнася.
Един ден сам обясни на Теодор:
— Мария е баба ми, ама понякога ѝ казвам Мария.
Теодор сви рамене.
— Добре.
Толкова просто.
Толкова по-просто, отколкото ние го бяхме направили.
Третият стол
Сега на неделните обеди има три детски места до масата.
Не две любими и едно допълнително.
Три.
Понякога Ния не идва.
Понякога Теодор е на тренировка.
Понякога Борис предпочита да остане с приятел.
Не броя отсъствията като доказателство за любов.
Питам как са.
Слушам.
Старая се да помня отговорите.
С Деси все още не сме еднакви хора.
Понякога не сме съгласни.
Тя готви по друг начин.
Възпитава по друг начин.
И вече не смятам, че това непременно е насочено срещу мен.
Алекс говори повече.
Аз давам по-малко непоискани съвети.
Никой не се е променил напълно.
Но вече не оставяме детето да носи онова, което възрастните не искат да изрекат.
Рисунката на хладилника
Преди няколко дни Борис ми донесе нова рисунка.
Не къща.
Мост.
От едната страна имаше малко момче.
От другата — жена с червена жилетка.
Аз имам такава.
Под моста беше написал:
„За баба Мария.“
Държах листа и се опитвах да не превърна момента в нещо прекалено голямо.
— Благодаря ти — казах. — Много ми харесва.
Той погледна старите рисунки върху хладилника.
— И тази ли ще сложиш?
— Да.
— До къщата?
— До къщата.
Закачи я сам с магнита.
После попита има ли ябълков сладкиш.
Имаше.
Без твърда коричка отгоре.
Бях запомнила.
Какво означава „баба“
Вече знам, че не съм станала баба на Борис в деня, когато е произнесъл думата.
Не съм станала и когато Алекс ми е казал истината.
Имала съм тази възможност от първия път, когато съм го взела на ръце.
Но възможността не е същото като връзката.
За нея трябват време, внимание и място.
Понякога и извинение.
Понякога да замълчиш, когато много ти се иска да обясниш защо си права.
Не съм му баба заради приликата.
Не ми е необходима обща кръв, за да знам кое парче сладкиш ще избере.
Не ми е необходима титла, за да пазя недовършения му мост.
И той не трябва да доказва, че заслужава моето семейство.
Това е нещо, което възрастните трябва да му дадем, без изпит.
Последният въпрос
Миналата неделя Борис седеше до мен на балкона.
Поливахме цветята.
Той държеше малката лейка и сипваше твърде много вода в една саксия.
— Стига толкова — казах.
Спря.
После ме погледна.
— Бабо, ти кога разбра, че съм твой?
Въпросът ме остави без готов отговор.
Можех да кажа:
„Винаги.“
Щеше да е красиво.
Но не напълно честно.
Поставих лейката на пода.
— Когато беше бебе, разбрах, че искам да те обичам — казах. — После допуснах грешки. А сега всеки път, когато сме заедно, се уча как да го правя по-добре.
Борис се замисли.
— Аз вече знам къде държиш всичко.
Засмях се.
— Почти всичко.
— И ти знаеш какво не обичам.
— Коричката на сладкиша.
Той кимна доволно.
После взе лейката.
— Значи сме се научили.
Гледах го как полива следващото цвете.
Имам трима внуци.
Двамата ме наричат „бабо“.
Третият понякога ми казва Мария.
Понякога баба Мария.
Понякога просто:
— Ела да видиш.
И вече не чакам определена дума, за да тръгна към него.
Отивам.
