Преди три години съпругът ми почина и оттогава сама се грижа за единствената ни дъщеря. Сега тя е на деветнайсет. Винаги е имала труден характер, но след смъртта на баща ѝ отношенията ни се влошиха още повече. Затвори се в себе си, спря да споделя проблемите си с мен и отговаряше раздразнено на всеки мой въпрос.
Напоследък положението стана още по-тревожно. Дъщеря ми излизаше все по-често, а понякога не се прибираше с дни. Почти никога не вдигаше телефона. Когато се върнеше, отказваше да ми каже къде е била и с кого е прекарвала времето си.
Опитвах се да разговарям спокойно с нея, но всеки разговор завършваше със скандал. Обвиняваше ме, че искам да контролирам всяка нейна крачка, а аз все повече се страхувах, че някой ден може да ѝ се случи нещо непоправимо.
Една вечер не издържах и отворих профила ѝ в социалните мрежи. Надявах се поне по снимките да разбера какво се случва в живота ѝ.
Тогава попаднах на няколко кадъра от нощен клуб.
На един от тях дъщеря ми стоеше до мъж, когото разпознах веднага. Беше значително по-възрастен от нея. Но нито годините му, нито това, че се забавляваха заедно, бяха истинският проблем.
Познавах този човек. И последното, което исках, беше дъщеря ми да има нещо общо с него.
Ръцете ми затрепериха. Увеличих снимката, вгледах се в лицето му и усетих как кръвта ми се смразява. Не можех да повярвам, че от всички хора тя е започнала връзка точно с него.
В този момент разбрах, че повече не мога да стоя отстрани. Трябваше да намеря дъщеря си и да разбера какво се случва между тях.
Но дори не подозирах каква страшна истина ме очаква…
Позвъних ѝ отново. Този път вдигна.
— Знам за Виктор — казах. — Прибирай се веднага.
Последва мълчание.
— Мамо, има нещо, което трябва да видиш.
— Баща ти загина в неговия склад! Забрави ли?
— Не съм забравила. Затова трябва да дойдеш.
Изпрати ми адрес във Варна.
Преди да тръгна, се обадих на Петър — брата на покойния ми съпруг. През последните три години той беше човекът, на когото разчитах за всичко.
— Намерих Елица. С Виктор е.
— Не ходи сама — отвърна веднага. — Дай ми адреса.
Изпратих го, но не го изчаках.
Виктор отвори вратата на малък апартамент. Беше отслабнал, а по шията му още личеше белегът от пожара.
Някога двамата със съпруга ми имаха общ бизнес. След трагедията Петър ми каза, че Виктор е държал запалими материали в склада и е пренебрегвал предупрежденията. Разследването не установи категорично откъде е тръгнал огънят.
За мен обаче виновникът отдавна имаше лице.
— Къде е дъщеря ми?
— Тук съм, мамо.
Елица стоеше до маса, върху която бяха разпилени документи.
— Вземай си нещата — наредих. — Тръгваме.
— Първо ме изслушай.
Погледнах Виктор.
— Какво искаш от нея?
Той отстъпи назад.
— Първоначално тя искаше отговори от мен.
Елица остави пред мен стар бележник. Познах почерка на съпруга си.
— Намерих го между вещите на татко. Имаше плащания, имена и едно и също изречение, подчертано няколко пъти: „Петър трябва да върне парите.“
Седнах, без да усетя.
— Чичо ти се грижеше за нас.
— Знам.
— Плащаше сметките ни.
— Знам, мамо. Затова първо помислих, че нещо не съм разбрала.
Тя ми показа банкови извлечения и копия от документи. Суми бяха превеждани към фирма на Петър за доставки, които според записките на съпруга ми никога не бяха пристигали.
— С баща ти се скарахме седмица преди пожара — каза Виктор. — Аз исках да подадем сигнал. Той настояваше първо да говори с брат си.
— Защо не ми каза?
— Опитах. Ти не пожела да ме видиш. А без неговите записки не можех да докажа какво беше открил.
Спомних си обажданията, които бях отказала.
Обърнах се към Елица.
— И затова си с него?
Тя преглътна.
— Така започна. После се сближихме. Но той не ме е карал да те лъжа. Аз не знаех как да ти кажа, че подозирам единствения човек, на когото още вярваш.
Телефонът ми иззвъня.
Петър.
— Долу съм — каза той. — Елица при теб ли е?
— Да.
— Добре. Не вземайте нищо от този човек. Особено документите.
Вдигнах очи към дъщеря си.
Не бях споменавала документи.
На вратата се позвъни.
Виктор не помръдна.
— Изпратила си му адреса? — прошепна Елица.
Кимнах.
Тя затвори очи за миг, после набра номер от телефона си и тихо каза:
— Той е тук.
От другата страна на вратата прозвуча гласът на Петър:
— Отвори. Знам какво ти говорят.
Приближих се, но оставих веригата закачена.
— Откъде знаеш?
Лицето му се промени.
— Елица ми задава въпроси от седмици. Този човек я настройва.
— А парите?
— Това е между мен и брат ми.
За първи път чух да говори за съпруга ми без престорената нежност, с която винаги произнасяше името му.
— Беше ли при него в склада онази вечер?
Петър погледна покрай мен.
— Дай ми бележника и ще поговорим спокойно.
— Отговори ми.
Той хвана ръба на вратата.
— Не исках да влиза обратно.
В коридора зад мен нещо изтрака. Елица беше изпуснала телефона си.
— Къде да влиза обратно? — попитах.
Петър пусна вратата.
За секунди никой не проговори.
После той се обърна към стълбите.
Елица вече беше предала копията на документите на разследващите. Бяха я предупредили да не търси сама обяснение от чичо си.
Аз го бях довела при нея.
Последвалото разследване установи онова, което години наред бях отказвала дори да допусна. Петър беше запалил склада, за да унищожи документите. Смятал, че брат му си е тръгнал.
Но съпругът ми видял дима и се върнал. Колата на Виктор още била отпред.
Влязъл да спаси приятеля си.
Не знаел, че Виктор вече е излязъл през задния вход.
След признанията на Петър Елица се прибра у дома.
Една вечер остави чаша чай пред мен и седна на другия край на дивана.
— Още ли мислиш, че исках просто да те нараня?
— Не.
Погледнах ръцете ѝ. Същите дълги пръсти като на баща ѝ.
— Но защо не ми показа бележника веднага?
Очите ѝ се напълниха.
— Защото първият човек, на когото щеше да се обадиш, беше чичо Петър.
И двете знаехме, че е права.
Протегнах ръка. Този път тя не се отдръпна.
Тази история е художествено пресъздадена, а продължението е авторска измислица. Имената, персонажите и ситуациите са използвани с литературна цел. Всяка прилика с действителни лица или събития е случайна.
