Дачията на Гошко
В понеделник сутринта госпожа Петрова влезе в класната стая с нова чанта, кафе в картонена чашка и твърдото намерение този път да проведе интересен час на класа.
Остави дневника на бюрото и написа на дъската:
„Професиите на нашите родители“.
— Деца, днес ще поговорим с какво се занимават майките и бащите ви. Кой иска да започне?
Вдигнаха се три ръце. Гошко също понечи да вдигне своята, но първо трябваше да извади от ръкава си парченце вафла.
Госпожа Петрова посочи Михаил, който седеше на първия чин и имаше моливник с три отделения.
— Михаиле, каква кола кара баща ти?
Въпросът не беше точно по темата, но учителката реши, че така разговорът ще тръгне по-лесно.
Михаил се изправи.
— Мерцедес. Той е бизнесмен.
— Добре, седни.
Момчето седна с изражение, сякаш лично беше внесло автомобила от Германия.
— Алина, каква кола кара твоят баща?
— БМВ. Той е лекар.
— Много добре, седни.
Алина оправи лентата в косата си и погледна към Михаил. Между двамата отдавна съществуваше негласно съревнование, което обхващаше всичко — от маратонките до това чий баща има по-голям телефон.
Учителката се обърна към последния чин.
— Гошко, а твоят баща каква кола кара?
Гошко преглътна последната троха.
— Дачия Логан.
От втория чин се чу приглушено хихикане.
— На дъската! — каза госпожа Петрова.
Гошко се изправи и тръгна отпред с човеколюбивата надежда, че поне този път няма да го карат да дели с остатък.
Учителката го огледа над очилата.
— Я кажи, с какво всъщност се занимава баща ти?
— Прибира парите на бащите им.
В стаята настъпи тишина.
Михаил спря да върти химикалката си.
Алина бавно отпусна ръката, с която оправяше косата си.
Госпожа Петрова остави кафето.
— Как така им прибира парите?
— Ами те му ги дават.
— Доброволно ли?
Гошко се замисли.
— Не много охотно. Особено като им каже сумата.
Учителката се изправи в стола.
— Гошко, баща ти с кредити ли се занимава?
— Не. Казва, че точно от кредити най-много му идват клиенти.
Тишината стана още по-дълбока.
От задния чин някой прошепна:
— Лихвар е.
— Тишина! — отсече госпожа Петрова. После се обърна към Гошко с внимателния тон, с който възрастните разговарят, когато подозират, че ще трябва да звънят на някого. — А къде работи баща ти?
— В едно хале.
— И хората ходят при него с парите?
— Първо отиват без пари. После той им се обажда и те започват да викат по телефона.
Михаил вече гледаше Гошко с откровено уважение.
— И какво им казва? — попита учителката.
— Зависи. На баща му каза: „За тия пари трябваше да си вземеш две дачии и да си свиркаш.“
Гошко посочи Михаил.
Всички се обърнаха към първия чин.
— Татко наистина говори нещо за две дачии — призна Михаил. — Ама мама му каза да не псува пред мен.
Госпожа Петрова свали очилата.
— Гошко, обясни ни ясно. Какво прави баща ти в това хале?
— Ремонтира коли.
Последваха две секунди пълна тишина.
После половината клас избухна в смях.
Учителката затвори очи, пое си въздух и отново сложи очилата.
— Значи е автомонтьор.
— Да. Аз това щях да кажа, ама вие ме питахте за колата.
Михаил вдигна ръка.
— Госпожо, нашият мерцедес наистина е при баща му.
Алина също вдигна ръка.
— И нашето БМВ.
Гошко кимна.
— Знам. Мерцедесът е на подемника, а БМВ-то чака една част, дето татко като видя цената ѝ, седна.
— Добре — каза госпожа Петрова. — Благодаря ти, Гошко. Можеш да седнеш.
Но момчето още не беше приключило.
— Иначе татко много ги харесва.
Михаил се поусмихна.
— Мерцедесите ли?
— И тях, и беемветата. Казва, че благодарение на тях сме ходили на море.
Класът отново се разсмя.
Госпожа Петрова почука с химикалката по бюрото.
— Достатъчно! Нека се върнем към професиите. Всяка честна професия е достойна за уважение.
Гошко кимна сериозно.
— И татко така казва. Само за човека, дето му е ремонтирал покрива, има друго мнение.
Учителката реши, че за един понеделник са получили достатъчно житейски наблюдения.
Изтри написаното от дъската и отвори учебника по български.
— Извадете тетрадките. Ще правим изречения с думата „труд“.
След часовете госпожа Петрова задържа Гошко за минута.
Момчето застана до бюрото и въздъхна.
— Пак ли съм направил нещо?
— Не, не. Исках само да те попитам… Баща ти ремонтира ли аудита?
Гошко я погледна с професионалната сериозност на човек, израснал между подемник и шкаф с инструменти.
— Какво му има?
— Сутрин светва една жълта лампичка. После изгасва.
— А вие какво правите?
— Ами… карам.
Гошко кимна бавно.
— И татко така предполага.
— Какво предполага?
— Че като изгасне лампичката, хората решават, че колата сама се е оправила.
Госпожа Петрова извади листче.
— Би ли ми дал телефона му?
Гошко го продиктува, после попита:
— Да му кажа ли, че ще се обадите?
— Да, разбира се.
— Добре. Само да знаете, че за учители няма специална цена.
Учителката се засмя.
— Аз не съм искала отстъпка.
— Не, не. Татко не дава отстъпка. Пита ги дали искат да ги изпита първо, или направо да им пише двойката.
На следващата сутрин госпожа Петрова отново влезе в класната стая с кафе.
Този път беше дошла пеша.
Гошко я наблюдаваше внимателно, но прояви възпитание и не попита нищо.
Тя остави дневника и каза:
— Деца, вчерашният ни разговор остана недовършен. Установихме, че не можем да съдим за хората по автомобилите им.
Михаил кимна. Алина също.
— Например — продължи учителката — един човек може да кара съвсем обикновена кола и да бъде отличен специалист.
Гошко вдигна ръка.
— Кажи, Гошко.
— Татко каза, че вашата не е нищо страшно. Ще е готова до петък.
Госпожа Петрова се усмихна.
— Благодаря. Знам.
Момчето свали ръката си, после пак я вдигна.
— Още нещо ли има?
— Да. Каза другия път, като решите да разпитвате кой каква кола кара, първо да проверите дали неговата е в движение.
От последния чин се чу смях.
Учителката се опита да запази строго изражение, но не успя.
— Седни, Гошко.
Той седна доволен.
След малко се наведе към Михаил и прошепна:
— Ако искаш, довечера ще питам за вашия мерцедес.
— Питай — отвърна Михаил. — Че татко вече трети ден ходи с автобуса и започна да говори хубаво за градския транспорт.
