Когато Елена влезе в кафенето, първата ми мисъл беше, че приятелят ми ме е подвел. Беше казал: „Има една жена, с която си струва да се запознаеш“. Аз явно бях чул нещо съвсем друго.
На 55 години още се смятах за човек, когото трудно можеш да изненадаш. Оказа се, че най-малко познавам собственото си високомерие.
Вече бях решил, преди да е седнала
Елена носеше тъмносиньо палто, ниски обувки и голяма платнена чанта. Косата ѝ беше прибрана небрежно, а по лицето ѝ нямаше нищо, което да ми подсказва дълга подготовка пред огледалото.
Не ме привлече. Това само по себе си не беше престъпление. Лошото беше колко бързо превърнах личното си усещане в присъда за нея.
Погледнах часовника си. Бях дошъл преди седем минути, а вече обмислях как след половин час да се измъкна.
Тя остави чантата до стола и се усмихна.
— Ти трябва да си Виктор. Дано не ме чакаш отдавна.
— Не, току-що дойдох.
Първата ми лъжа за вечерта. Дребна, удобна и напълно излишна.
Един въпрос ме извади от готовата роля
Поръчахме си кафе. Започнах с познатите въпроси: работа, квартал, деца. Отговарях разсеяно и чаках удобна пауза, в която да спомена внезапно възникнал ангажимент.
Елена ме погледна над чашата.
— Николай ми каза, че ремонтираш стари радиа. Още ли се занимаваш?
Вдигнах очи.
— Понякога. Когато имам време.
— Как разбра, че ти харесва?
Това не беше въпросът, който очаквах. Обикновено ме питаха дали се продават, дали струват нещо, дали изобщо могат да се намерят части.
Разказах ѝ за радиото на баща ми. За миризмата на прах, когато го отворих след години. За една събота, в която най-после успях да го накарам да засвири.
Тя не каза веднага „и аз“. Не погледна телефона си. Попита коя песен е прозвучала.
Не помнех.
За първи път тази вечер ми се прииска да помня.
Не беше дошла да ме впечатлява
Когато разговорът стигна до децата, извадих телефона и ѝ показах снимка на сина ми. После още една. После обясних с какво се занимава и защо според мен трябва да смени работата си.
— Той иска ли да я сменя? — попита тя.
— Не знам дали иска. Но аз виждам…
Спрях. Чух се отстрани.
Тя не ме поправи и не ми изнесе лекция за родителството. Разказа как дъщеря ѝ се преместила в друг град и как в продължение на месец ѝ се обаждала всяка вечер с различен повод.
— Накрая ми каза: „Мамо, можеш просто да кажеш, че ти липсвам. Не е нужно всеки ден да ме питаш дали съм си платила тока“.
Елена се засмя. Засмях се и аз.
Имаше нещо приятно в начина, по който говореше за себе си. Не изглеждаше нито безгрешна, нито нещастна. Не се опитваше да ми продаде подреден живот.
После стана дума за брака ми
Не помня как стигнахме дотам, но заговорих за бившата си жена. Използвах обичайните изречения: „Отдалечихме се“, „Всеки тръгна по своя път“, „Спряхме да се разбираме“.
Елена ме изслуша.
— А за какво най-често се карахте?
— Че не я слушам.
Изрекох го почти с усмивка. Чаках познатото съчувствие, може би някоя шега.
— А ти какво ѝ отговаряше?
Отворих уста, после я затворих.
Знаех отговора. Казвах ѝ, че преувеличава. Обяснявах колко съм зает. Понякога продължавах да гледам телевизора, докато я уверявах, че я чувам.
— Че не е вярно — казах накрая.
Елена кимна и отпи от кафето си. Не се възползва от мълчанието ми.
Тъкмо това ме накара да продължа.
Започнах да забелязвам човека срещу себе си
Чашите отдавна бяха празни. Бяхме поръчали вода и нещо за ядене, без да усетя кога съм се отказал от плана за бягство.
Научих, че Елена превежда технически текстове, не харесва големи хотели и веднъж е изминала двеста километра, за да върне изгубено куче на стопаните му. Разказа последното не като подвиг, а покрай история за повредена кола и един много недоволен автомонтьор.
Имаше особен смях — първо свиваше очи, сякаш се опитва да го задържи, после се отказваше.
Когато посягаше към чашата, ръкавът ѝ се вдигаше и се виждаше часовник с надраскано стъкло. Каза, че бил подарък от майка ѝ и че от години все се канела да го поправи.
Не се беше променила за тези два часа. Аз просто бях престанал да я оглеждам като човек, който проверява дали е получил поръчаното.
Тогава тя ме изненада отново
Посегнах към сметката. Елена извади портмонето си.
— Нека аз — казах.
— Добре. Следващия път е от мен, ако има следващ път.
Усмихнах се малко по-уверено, отколкото трябваше.
— Мислех, че вече го уговорихме.
Тя ме погледна спокойно.
— Не сме.
За миг се почувствах засегнат. После ми стана смешно.
Бях прекарал първите десет минути в преценка дали тя ми подхожда. Изобщо не ми беше хрумнало, че и тя има право да решава.
— В началото май не ти беше много интересно — добави.
Погледнах към часовника си и двамата се засмяхме.
— Толкова ли личеше?
— Само първите шест-седем пъти.
Не намерих остроумен отговор.
— Съжалявам — казах. — Бях невъзпитан.
— Малко — отвърна тя. — После се оправи.
На тротоара не се случи нищо като по филмите
Не заваля сняг. Не прозвуча музика. Не осъзнах внезапно, че съм срещнал жената на живота си.
Излязохме пред кафенето и тя започна да търси ръкавиците си в голямата чанта. Извади книга, сгъната торбичка и ябълка, преди да ги намери.
Предложих да я изпратя до спирката.
— На пет минути съм пеша — каза. — Ще се разходя.
— Може ли някой път да дойдеш да видиш радиото?
Елена вдигна поглед.
— Ако ми обещаеш, че няма да ме изпитваш по електротехника.
— Нищо не обещавам.
— Тогава първо още едно кафе.
Уговорихме се за неделя.
Какво остана от тази среща?
По пътя към дома не мислех, че външността няма значение. За мен имаше. Не бях станал друг човек за една вечер.
Мислех за нещо по-неудобно: колко лесно бях решил, че щом една жена не отговаря на първоначалното ми очакване, няма какво да ми предложи като присъствие.
А после бях прекарал два часа, без да искам да си тръгна.
Вкъщи извадих старото радио от шкафа. Избърсах праха и го включих. Засвири някаква песен, която не познавах.
Този път я потърсих и си записах заглавието.
