– Започвай да си стягаш багажа, миличка, защото утре сутрин, като прочетат завещанието, тази къща вече ще е наша! – изкрещя Лилия през белите розови храсти, размахвайки пръст с дълъг червен маникюр.
Още преди да вдигна глава от ножицата, гласът ѝ разряза горещия юлски въздух над градината в Бояна. Тънките ѝ златни токчета затъваха във влажната пръст, сякаш се разхождаше по моден подиум, а не по алеята, която баща ми лично беше паважирал с ръцете си преди двадесет години.
Продължих спокойно да режа сухите клонки на розите. „Елено, стабилна ръка, но никога не наранявай растението повече от необходимото“ – повтаряше ми баща ми още като дете.
Тези бели рози бяха засадени в деня на моята сватба. Тогава баща ми каза, че бялото символизира ново, чисто начало. Каква горчива ирония. Те продължаваха да цъфтят, докато бракът ми от петнайсет години рухна, а Симеон си събра куфарите и се премести при личната си асистентка – същата тази жена в златна рокля пред мен.
– Добро утро, Лилия – казах тихо.
– Утре в десет ще четат завещанието на чичо Харалампи. Двамата със Симеон решихме, че е по-добре да си поговорим цивилизовано днес, преди нещата да загрубеят.
Изправих се. Бях с половин глава по-висока от нея дори с нейните токчета.
– Нямаме какво да обсъждаме. Това е домът на баща ми.
– По-точно, имуществото на баща ти – поправи ме тя. – А Симеон му беше като роден син. Най-малкото, което можем да очакваме, е да получим онова, което ни се полага.
Стиснах по-силно ножицата.
– За същия този Симеон ли говориш, който ми изневеряваше с личната си секретарка три години?
– Ох, моля те, това е минало. Баща ти му прости. До последно ходеха заедно в казиното всяка неделя.
Тази дума ме прободе. Последно. Бяха минали едва три седмици, откакто погребахме баща ми в гробището в Драгалевци, след осеммесечна агония с рак на панкреаса.
– Баща ми не е оставил и стотинка на Симеон. Беше много неща, но глупав – никога.
– Утре ще видим. Явор мисли съвсем различно.
Хлад полази по гръбнака ми.
– Говорила си с брат ми зад гърба ми?
Тя се наведе към ухото ми:
– Да кажем просто, че Явор ми помогна да разбера в какво душевно състояние беше баща ти през последните месеци. Бълнуваше, горкичкият.
Разбрах точно какво се готвеше. Щяха да обявят баща ми за невменяем и да оспорят завещанието. А моят собствен брат ги подкрепяше.
– Махай се от имота ми, Лилия. Преди да съм забравила добрите си маниери.
Тя се засмя и тръгна към черното БМВ, паркирано пред портата. Преди да се качи, подхвърли през рамо:
– И наистина започвай да опаковаш. Тия старомодни розови храсти ще ги изкореним първи. Със Симеон строим басейн на тяхно място.
Токчетата ѝ заглъхнаха по павираната алея. Погледнах към розите и видях, че без да искам, бях смачкала няколко венчелистчета. В същия миг забелязах нещо странно – малък плик с жълтеникава хартия, затъкнат под най-близкия корен. Почеркът на баща ми.
Разтреперих се. Извадих плика, изчистих пръстта от него и набрах телефона на адвокатката на баща ми – Весела Ангелова.
– Леля Весела, току-що беше тук Лилия. Заплаши ме. И мисля, че Явор…
– Идвам веднага, Елено – прекъсна ме тя. – Баща ти мислеше три хода напред. Не отваряй нищо сама.
Затворих се в кабинета на баща ми, който все още ухаеше на тютюн и стара кожа от креслата. Отворих плика.
„Скъпа моя Елено, ако четеш тези редове, значи алчността вече е почукала на вратата. Познавам я. Залагам всичко, че Лилия е в основата. Жена с усмивка на витрина и душа на лихвар. А брат ти Явор – той е слабо момче, Елено, винаги е бил. Но не му се сърди още.“
В плика имаше и малък месингов ключ.
„С този ключ отвори долното ляво чекмедже на бюрото. Там е всичко, което ти трябва. И помни – в шаха понякога жертваш пешка, за да защитиш царицата.“
Отворих чекмеджето с треперещи ръце. Вътре имаше папка с документи и флашка. Весела пристигна двайсет минути по-късно. Влезе директно в кабинета, сякаш знаеше наизуст всяка стъпка от плана.
– Баща ти нае частен детектив преди шест месеца – обясни тя, докато слагаше флашката в лаптопа. – Не защото нямаше доверие в теб. Защото знаеше, че без доказателства няма справедливост в тази държава.
На екрана се появиха снимки. Лилия, която влиза в адвокатска кантора в центъра на София. Лилия, която подава плик с пари на медицинска сестра от онкологичното отделение, където лежеше баща ми. Симеон, който се ръкува с бизнесмен с тъмно минало, познат от пресата.
После дойде видеото. Заснето с камера, скрита в цветна саксия в болничната стая. Лилия се беше навела над привидно спящия ми баща и шепнеше на медицинската сестра:
– Трябва ми писмено свидетелство, че в моменти на прояснение е казвал, че не помни кой е. Плащам хиляда и петстотин евро в брой, в рамките на деня.
А баща ми, с полузатворени очи, я слушаше внимателно. Преструваше се на спящ. На безпомощен старец. Беше ги оставил сами да си изкопаят гроба.
– Има и още нещо – каза Весела тихо. Сложи друга снимка на масата. Явор, в едно кафене в Студентски град, с плик пари в ръка. Срещу него – Симеон.
– Предложили са на брат ти деветстотин хиляди лева, за да свидетелства в съда, че баща ти не е бил с ума си в последните осем месеца. И че ти си го манипулирала заради наследството.
Нещо в мен се срина. Не заради парите. Заради кръвта. Собственият ми брат.
В този момент входната врата на кабинета се отвори. Явор стоеше там. Блед, отслабнал, с тъмни кръгове под очите.
– Елена… – гласът му потрепери. – Знам какво си мислиш. И е така. Наистина взех от тях пари.
Той се приближи и постави на масата собствената си флашка.
– Взех ги, защото леля Весела и татко ми казаха да ги взема. Татко разбра за мен преди девет месеца. Имах дългове от хазарт. Двеста хиляди към хора, от които не се отказва. Татко плати всичко. И ми постави едно условие – да се направя, че се продавам на Симеон и Лилия. Да записвам всяка тяхна дума.
Пусна записа. Гласът на Лилия:
– „Щом старият умре, ти ще свидетелстваш, че в последните месеци не е знаел какъв ден от седмицата е. Елена нищо няма да получи. А ти ще вземеш своите деветстотин бона плюс вилата в Боровец.“
Симеон, вторият глас:
– „Елена и без това не заслужава нищо. Мислеше се за твърде добра за мен.“
В стаята настъпи тишина. Не я нарушавах. Само стоях и гледах брат си, който плачеше, сложил лице в дланите си.
– Прости ми, че не ти казах, сестро. Татко искаше така. Каза, че ако ти знаеш, няма да можеш да се преструваш, когато тя те унижава.
На следващата сутрин в кантората на нотариус Кирил Върбанов напрежението се усещаше физически. Лилия беше дошла в бял костюм, сякаш отиваше на модно шоу, а не на четене на завещание. Дори беше довела оператор с камера, „за спомен“. Симеон седеше до нея, с новия си часовник „Ролекс“, който беше купил с общите ни спестявания преди развода.
Нотариусът започна да чете. Първата част от завещанието беше шок – баща ми оставяше вилата в Боровец и тридесет процента от фирмата си на Симеон Тодоров, „в знак на благодарност за годините на лоялност“. Друг голям процент отиваше за Лилия, „в знак на приемане в семейството“.
Лилия сияеше. Наведе се към Симеон и прошепна достатъчно силно, за да чуя:
– Казах ти, че старият е бил сантиментален. Утре взимам ключовете на вилата.
Нотариусът вдигна ръка.
– Госпожо, моля ви, има допълнителна клауза.
Разгъна друг плик, запечатан с червен восък.
– „Приемането на която и да е част от това наследство от страна на Симеон Тодоров и Лилия Петрова автоматично задейства клауза номер седем, която предвижда независимо разследване за опит за манипулация на завещанието, подкуп на медицински персонал и принуда над роднини. Разследването е вече възложено на адвокат Весела Ангелова и следовател Николай Стоев. Отказът от наследството е единственият начин клаузата да не се задейства.“
Усмивката на Лилия се срути. Кожата ѝ побеля под дебелия слой грим.
– Това е капан! – изкрещя тя и скочи. – Това е незаконно! Ще ви съдя всичките!
– Не е капан, Лилия – казах аз тихо. – Това са последствията от собствените ти действия.
Весела отвори лаптопа си и пусна снимките, видеата, записите. Нотариусът гледаше невъзмутимо – очевидно беше предупреден предварително.
На екрана се появи записано видео на баща ми. С щателно подстригана брада, с ясни, живи очи – както го помнех преди болестта.
– Ако гледате този запис, значи сте посегнали на това, което не ви принадлежи – каза той с твърд глас. – Лилия, Симеоне – не ви съдя като човек. Съди ви законът. Елено, момичето ми – ти никога не се нуждаеше от тези пари. Но заслужаваш справедливостта.
Вратата на кантората се отвори. Влязоха двама полицейски служители. Следовател Стоев.
– Госпожа Лилия Петрова и господин Симеон Тодоров, задържани сте за разпит по дело за опит за престъпна измама и подкуп на длъжностно лице.
Лилия пребледня. Протегна треперещата си ръка към Симеон, но той я отдръпна машинално.
– Аз нямам нищо общо! – завика тя към полицаите. – Тя ме натопи! Нейна идея беше!
Симеон я погледна с отвращение за първи път, откакто бяха заедно. Сега виждаше истинското ѝ лице.
Докато я извеждаха, тя се обърна към мен:
– Ще си останеш сама, Елено. Нямаш никого. Ще видиш.
Погледнах я спокойно.
– Аз бях сама още в деня, когато Симеон си тръгна, Лилия. Днес най-сетне съм свободна.
Същата вечер се върнах в градината. Явор беше с мен. Преди залез-слънце намерих още един плик под корените на най-стария розов храст. Почеркът на татко, този път по-слаб, треперещ.
„Момичето ми, ако четеш това, значи всичко е приключило добре. Знаех, че ще се справиш. В най-долното чекмедже на старата ракла в мазето има документи. Купих парцела до цветарницата ти в Овча купел преди две години. Твой е. Отвори свой собствен разсадник. Най-силните рози, Елено, са тези, които оцеляват след студа. Ти оцеля.“
Четири месеца по-късно стоях пред новата табела – „Розова градина Харалампи“. Явор беше до мен, излязъл вече от центъра за зависимости. Пресадихме старите бели рози от Бояна тук, в новата почва.
На телефона ми изписука съобщение от Весела: „Лилия осъдена на пет години ефективно. Симеон – три години условно и пълна конфискация. Поздравления.“
Не усетих злорадство. Усетих покой.
Хората казват, че старите бели рози не преживяват пресаждане. Баща ми вярваше в обратното. А аз най-сетне разцъфвах.
