„Мамо, баба каза, че вече не живеем тук.“
Тези думи ме удариха по-силно, отколкото ако някой ме беше зашлевил. Спрях колата пред панелния блок в „Люлин“ и сърцето ми спря. Беше ноември, ръмеше леден дъжд, а децата ми седяха на тротоара.
Гледката
6-годишният Марти и 4-годишната Ани се бяха сгушили върху два черни чувала за боклук – целият им багаж, натъпкан набързо.
– Какво правите тук? – извиках, докато ги загръщах с палтото си.
– Татко е горе с новата кака – хлипаше Марти. – А баба каза, че пречим. Че трябвало да си ходим при теб, защото апартаментът бил на сина ѝ.
Погледнах нагоре. На прозореца на третия етаж се мярна познатата физиономия на свекърва ми, Златка. Тя дръпна рязко пердето, сякаш просто е видяла нахална котка, а не внуците си, зъзнещи в калта.
Опитах да вляза във входа. Ключът ми не ставаше. Бяха сменили патрона.
Сблъсъкът
Звънях на вратата десет минути. Накрая Златка отвори, но остави веригата закачена.
– Не разбра ли? – изсъска тя. – Иван има нов живот. Момичето е бременно, нуждаят се от спокойствие. Ти и твоите ревльовци само натоварвате сина ми.
– Това са децата му! – изкрещях, блъскайки по вратата. – Как може да ги оставиш на улицата?!
– Това е домът на сина ми! Аз го купих с парите от нивите! Махай се, докато не съм викнала полиция!
В този момент зад нея се появи Иван. Изглеждаше посърнал, но не посмя да ме погледне в очите. До него стоеше млада жена с издуто коремче, която гледаше пода.
– Ели, тръгвай си – промърмори той. – Майка е права. Тя даде парите за жилището…
Причерня ми. Наистина ли беше толкова глупав? Или просто удобната амнезия го беше налегнала?
Обратът
Слязох долу при децата, настаних ги в колата и пуснах парното на макс. След това набрах 112 и се обадих на баща ми.
Когато полицията дойде, Златка слезе долу с високо вдигната глава, размахвайки някакъв хвърчащ лист.
– Този апартамент е мой подарък за сина ми! – крещеше тя на униформените. – Тази жена е натрапница!
Полицаят погледна листа. Беше предварителен договор отпреди 10 години.
– Госпожо – намесих се аз спокойно, вадейки папката, която баща ми току-що ми беше донесъл. – Това е Нотариалният акт.
Полицаят го взе. Прочете го. Погледна Златка, после Иван, и накрая мен.
– Тук пише, че едноличен собственик на имота е Елена Василева. Имотът е придобит чрез дарение от родителите ѝ преди брака.
Лицето на Златка стана сиво като панелката зад гърба ѝ. Иван се олюля.
– Но… мамо? Ти каза, че си го прехвърлила… – заекна той.
– Аз… щях! – опита се да замаже тя. – Ама нали дадох парите за ремонта!
– Ремонтът не е собственост – отсече полицаят. – Господине, имате 15 минути да си съберете личните вещи и да напуснете жилището на госпожата. Иначе ще ви изведем принудително.
Финалът
Гледах ги как излизат – Иван, влачещ сак с дрехи, бременната му приятелка, която плачеше тихо, и Златка, която сипеше проклятия под носа си.
– Ели, къде ще отидем? – попита Иван, спирайки до колата. – Навън вали…
Погледнах го през сваленото стъкло. Децата отзад спяха, загрети от парното.
– Не знам, Иване – отговорих му със същия тон, с който той ми говореше преди час. – Може би на пейката? Или върху чувалите? Чух, че е много романтично за ново начало.
Вдигнах стъклото и запалих двигателя, за да вкарам колата в гаража. Моя гараж.
