Памперсът беше напоен с кръв и аз изпуснах купата с каша направо върху пода.
Извиках името на Георги, но той не отговори. Притичах до леглото и видях, че раната на кръста му се е отворила отново. Декубитална язва – така я наричаше доктор Стоянов. Аз ѝ казвах „проклятието“.
На седемдесет и две години вече не ми оставаха сили да го вдигам сама. Но нямаше кой друг.
С Георги се оженихме през 1983 година. Той беше шофьор на ТИР, аз – тъкачка в завода. Живяхме в панелка в Пловдив, отгледахме три деца и си мислехме, че старините ни ще бъдат спокойни.
После дойде инсултът.
Георги беше на петдесет и осем, когато го намерих проснат в банята. Лявата страна на тялото му вече не беше негова. Лекарите казаха, че е късмет, че е жив.
Аз не бях сигурна, че това е късмет.
Първите години бяха най-трудни. Трябваше да се науча да го обръщам, да го храня, да му сменям памперсите. Купувах ги с пенсията си – по една опаковка на седмица, а парите никога не стигаха.
Децата? Те имаха свои животи.
Станимир, най-големият, се изнесе в София още преди болестта. Обаждаше се на рождени дни – понякога. Даниела се омъжи за французин и заминаха за Лион. А Пламен, най-малкият, просто изчезна. Чувах, че живее някъде в Бургас с някаква жена, но не знаех адреса му.
Нито един от тях не дойде да помогне. Нито веднъж.
С годините се превърнах в сянка. Ставах в пет сутринта, сменях Георги, приготвях му закуска, давах му хапчетата, обръщах го на всеки два часа, за да не му излизат рани. После пак памперс, пак храна, пак хапчета.
Понякога, късно вечер, сядах на балкона и плачех.
Не от умора. От самота.
И точно тогава те се появиха.
Беше неделя сутрин, когато звънецът иззвъня. Отворих вратата и видях Станимир, Даниела и Пламен – и тримата заедно. До тях стоеше мъж в костюм с черна папка под мишница.
„Мамо, трябва да поговорим за апартамента.“
Не ме прегърнаха. Не попитаха как съм. Не попитаха как е баща им.
Седнахме в кухнята. Адвокатът извади документи и започна да обяснява нещо за „доброволно прехвърляне на собственост“ и „гарантирана грижа в специализирано заведение“.
„Ще ти бъде по-лесно, мамо,“ каза Даниела с този сладникав глас, който използваше, когато искаше нещо. „Ще те настаним в хубав дом. С медицински сестри. Няма да се притесняваш за нищо.“
Пламен кимаше като кукла.
Станимир гледаше към стената, сякаш го нямаше там.
Адвокатът се усмихна и извади химикалка.
„Само един подпис, госпожо Петрова.“
Погледнах ги и нещо в мен се пречупи.
Четиридесет години бях мълчала. Четиридесет години бях приемала, че децата ми са заети, че имат свои проблеми, че някой ден ще си спомнят за мен. Четиридесет години бях сама с човек, който дори не можеше да ми каже „благодаря“.
Но тази сутрин, гледайки тримата хищници, които бях родила и изхранила, нещо в мен щракна.
„Чакайте тук,“ казах тихо.
Отидох в спалнята. Георги спеше – или поне се преструваше. Пъхнах ръка под матрака и извадих старата ламаринена кутия от бисквити „Победа“.
Вътре имаше документи.
Нотариален акт. Но не този, за който децата ми знаеха.
Преди пет години, когато разбрах, че Станимир тайно проучва колко струва апартаментът ни, отидох при нотариус. Прехвърлих жилището на единствения човек, който идваше да ме вижда – съседката Величка от третия етаж. Тя ми носеше супа всеки понеделник и ми помагаше да изнеса Георги на балкона за слънце.
В замяна тя се беше задължила да се грижи за мен до края.
Върнах се в кухнята и сложих документа на масата.
„Няма какво да подписвам,“ казах. „Апартаментът вече не е мой.“
Станимир изтръпна. Даниела пребледня. Пламен изруга.
Адвокатът прочете акта и затвори папката.
„Нищо не мога да направя,“ каза той. „Документът е напълно законен.“
Те си тръгнаха същия ден. Без сбогом.
А аз седнах до Георги, хванах ръката му и за първи път от години се почувствах свободна.
Не от него. От тях.
