Останах без дъх, когато видях черните чували за боклук пред входната врата. Бяха пълни с моите дрехи.
Ключът не влезе в ключалката. Беше сменена. Докато се опитвах да проумея какво става, вратата се отвори рязко и майка ми застана на прага — с цигара в ръка и поглед, от който ми се догади.
„Махайте се“, изсъска тя, без дори да трепне. „Къщата ми трябва. Веднага.“
Зад нея се виждаше новият ламинат, който мъжът ми нареди миналата седмица. Виждаха се и кутиите с чисто новите мебели, които още изплащахме.
„Мамо, какво говориш? Ние направихме ремонт за 20 000 лева!“, гласът на Ивайло трепереше от ярост, а не от страх.
Тя се изсмя. Този сух, жлъчен смях, който помнех от детството, когато ми късаше рисунките. „Ваш проблем. Нотариалният акт е на мое име. Ремонтът си е подарък. Айде, пътя!“
Тогава нещо в мен изщрака. Не беше тъга. Не беше обида. Беше звукът на чук, който разбива илюзиите.
Погледнах Ивайло. Той стисна юмруци, но аз го хванах за ръката. „Не“, казах тихо. „Не сега.“
Обърнах се към майка ми. „Добре. Тръгваме си. Но запомни този момент. Защото това е последният път, в който ме виждаш жива.“
Тя тръшна вратата под носа ни.
Ивайло ме погледна объркано. „Ще ѝ оставим всичко ли?“
Усмихнах се. Усмивката ми беше крива и опасна. „Не, скъпи. Тя иска апартамента? Ще ѝ го оставим. Но не в състоянието, в което е сега.“
Извадих телефона и набрах един номер. „Ало, ВиК услугите ли са? Искам да подам сигнал за авария в апартамент 12… Да, главният щранг. Ще трябва да се кърти всичко.“
Нямахме намерение да викаме истински майстори. Имахме по-добър план.
Прекарахме нощта в колата, защото нямахме пари за хотел — всичко беше отишло в „семейното гнездо“. На сутринта Ивайло отиде до железарията. Върна се с монтажна пяна, секундно лепило и една много специална кутия със скариди.
Майка ми беше на работа. Знаехме графика ѝ до минута. Аз все още имах един резервен ключ от мазето, който тя беше забравила, че съществува. От мазето имаше достъп до общата вентилация, а оттам… е, старите панелки имат своите тайни.
Не влязохме в апартамента. Нямахме нужда. Ивайло се качи на покрива и пусна скаридите в отдушника на комина, който влизаше право в нейната кухня и спалня. В жегата на юли, ефектът щеше да се усети до 24 часа.
Аз се погрижих за друго. Отидох в общината. Оказа се, че „гордата собственичка“ е забравила да декларира новите подобрения, както и остъкляването на терасата, което бяхме платили ние, но което беше абсолютно незаконно по новите наредби. Пуснах жалба от името на „загрижен съсед“.
След два дни тя ми звънна.
„Какво направихте, изроди?! Вкъщи мирише на мърша!“
„Не знам, мамо“, отвърнах спокойно, докато пиех кафе в квартирата, която наехме назаем. „Сигурно е от лошата ти карма.“
Затворих.
Седмица по-късно миризмата беше толкова непоносима, че тя трябваше да изкърти част от стените в кухнята, за да търси източника. Новият ламинат се наду, защото „случайно“ бяхме забравили да ѝ кажем, че тръбата под мивката сълзи леко, ако не се затегне със специален инструмент. Водата беше работила тихо и упорито.
Но най-големият удар дойде месец по-късно. Данъчните и общината ѝ връчиха акт за незаконно строителство и укриване на доходи (тя даваше едната стая на черно на студенти, което също „споделих“ където трябва). Глобата беше по-голяма от цената на ремонта, който ѝ бяхме подарили.
Тя опита да ни съди. Адвокатът ѝ се отказа, след като му показахме съобщенията, в които тя ни заплашваше и признаваше, че ни е използвала за парите.
Година по-късно минахме покрай блока. На терасата имаше табела „ПРОДАВА СЕ“. Апартаментът, който тя толкова алчно искаше само за себе си, сега беше просто тежест, която я беше завлякла към дъното.
Тя живееше на село, в старата къща на баба, сама. А ние с Ивайло? Ние си купихме наш дом. Малък, на кредит, но наш. И ключът за него не ставаше за никоя друга врата.
Майка ми се обади веднъж за Коледа. „Няма ли да видиш майка си? Болна съм.“
„Нямам майка“, казах ѝ. „Имам само спомен за една жена, която продаде детето си за безплатен ламинат.“
И този път аз бях тази, която затвори завинаги.
