Миризмата на гнило и влага ме удари в лицето още преди да сляза от колата, а когато вдигнах поглед към „мечтания дом“, краката ми се подкосиха и чантата падна в калта.
„Ето я, мамо! Райско кътче, тишина, спокойствие… точно както искаше.“ Гласът на сина ми, Миро, звучеше приповдигнато, но очите му шареха нервно и избягваха моите.
Пред мен не стоеше вила. Стоеше съборетина. Покривът беше хлътнал като гръден кош на старец, прозорците бяха заковани с гнили дъски, а двора беше джунгла от коприва и тръни. Това беше място за умиране, не за живеене.
„Миро… какво е това?“, прошепнах, усещайки как жлъчката ми се надига. „Къде е верандата от снимките? Къде е градината?“
Той нервно запали цигара. „Е, снимките бяха малко… обработени. Но пък въздухът! А и нали знаеш, парите от апартамента в центъра ми трябваха спешно за бизнеса. Тук ще ти е супер, ще я стегнем… някой ден.“
Тогава всичко ми се изясни. Нямаше бизнес. Нямаше „инвестиция“. Имаше само хазартните му дългове и моят тристаен апартамент в София, който бях прехвърлила на негово име „за да е по-сигурно“.
Той хвърли един сак с дрехи в калта. „Аз тръгвам, че бързам. Ще мина… другата седмица.“
Гледах задните стопове на колата му как се отдалечават и в мен нещо се счупи. Но не беше сърцето ми. Беше онази сляпа майчина любов, която ме беше правила глупачка 30 години.
Бръкнах във вътрешния джоб на палтото си. Там беше нещото, което Миро беше забравил да провери.
Миро си мислеше, че съм просто една наивна пенсионерка, която не знае как работи светът. Грешката му беше, че подцени жената, която го беше отгледала сама.
В джоба ми не беше просто телефонът. Беше копие от нотариалния акт за прехвърлянето на апартамента. И по-точно — една малка клауза, която бях настояла да включим в последния момент, по съвет на старата ми приятелка, която беше адвокат. Клауза за „запазено право на ползване до края на живота“, плюс условие за „задължение за гледане и издръжка“.
Оставих сака в калта и тръгнах към единствената къща с пушек от комина в селото. Оказа се на бай Ставри — бивш военен, който ме прие, наля ми чай и ми даде да заредя телефона си.
Обадих се на адвокатката още същата вечер.
„Задействай го“, казах. „Искам разваляне на дарението поради непризнателност и неизпълнение на задълженията. И искам запор на сметките му, ако е тръгнал да продава.“
Миро се върна в София, мислейки се за победител. Беше пуснал апартамента за продажба още на следващия ден. Купувачите чакали, капарото било взето. Само че, когато отишли при нотариуса за финализиране, системата светнала в червено. Имотът беше възбранен. Имаше подадена искова молба.
Той ми звънна бесен след два дни.
„Какво си направила?! Ти си луда! Тук има хора, които ще ме убият за парите!“
„Това не е мой проблем, сине“, отвърнах му спокойно от топлата кухня на бай Ставри, докато чаках таксито, което адвокатката ми беше пратила. „Ти ме остави в нищото да умра. Аз просто се погрижих да живея.“
Делото мина бързо. Съдът не гледа с добро око на деца, които изхвърлят родителите си в съборетини без ток и вода. Върнах си апартамента.
Миро? Чух, че е заминал за Германия да бере ягоди, за да се крие от кредиторите си. Нямам намерение да го търся.
А „вилата“? Оказа се, че земята под нея е хубава. Продадох я на бай Ставри за символична сума, за да си разшири градината. Поне някой да има полза от цялата тази грозна история.
