Усетих как стомахът ми се свива на топка още преди да отворя плика, а когато видях какво има вътре, чашата с шампанско се пръсна в ръката ми от стискане.
Кръвта ми кипна не заради порязания пръст, а заради погледа на Кирил – той не гледаше раната ми, а се взираше в нулите върху хартията с алчност, която никога не бях забелязвала.
Баща ми, бай Георги, винаги е бил чепат човек. Когато му казах, че ще се омъжвам за Кирил, той просто изплю цигарата си на земята и каза: „Тоя не е мъж, Ели. Тоя е кърлеж. На сватбата ти няма да стъпя.“ И не стъпи.
Цяла вечер гледах празния стол на централната маса. Хората шепнеха, лелите цъкаха с език, а Кирил се наливаше с ракия и се държеше като собственик на света. „Майната му на дъртака“, изсмя се той по микрофона по средата на тържеството. „Ние да сме живи и здрави, и парите да валят!“
След края на всичко, когато гостите се разотиваха, майка ми се приближи. Беше пребледняла.
— Баща ти прати това — каза тя и ми бутна дебел плик в ръцете. — Каза да го отвориш, когато си сама.
Кирил обаче ни видя. Дръпна ме към ъгъла на ресторанта.
— Какво е това? Пачки ли е пратил дъртака? Дай да видим!
Отворих го. Вътре нямаше картичка с пожелания. Имаше чек за 100 000 лева. И една бележка, написана с едрия, грозен почерк на баща ми:
„Парите са твои. Важат само ако бракът се анулира до 24 часа.“
Кирил надникна през рамото ми. Видя сумата. Очите му светнаха като фарове.
— Леле… сто бона! — изхриптя той. После прочете бележката. Засмя се нервно. — Ели, виж сега… това са много пари. Баща ти е луд, ама парите не миришат. Можем да го изиграем! Анулираме го фиктивно, взимаме парите, после пак се подписваме тайно… А? Какво ще кажеш? С тия пари ще си купим апартамента в центъра!
Гледах го и не вярвах. Той дори не се обиди. Той не защити любовта ни. Той просто видя парите. В този миг, маската му на „влюбен съпруг“ се свлече и отдолу лъсна точно онова, за което татко говореше. Кърлеж.
Студената ярост измести сълзите. Избърсах кръвта от пръста си в бялата рокля.
— Прав си, Кирчо — казах тихо, а гласът ми беше леден като скалпел. — Сто бона са си сто бона.
Вдигнах телефона си и набрах номера на баща ми, докато гледах Кирил право в очите.
— Татко, идвай с колата. Тръгвам си.
Кирил замръзна. Усмивката му се стопи като сняг през март.
— Чакай, какво правиш? Нали се разбрахме? — заекна той, посягайки към телефона ми.
Дръпнах се рязко. Адреналинът бушуваше във вените ми. Всички онези малки червени лампички, които бях игнорирала през последната година – вечното му мрънкане за пари, злобните коментари за родителите ми, факта, че „забрави“ портфейла си на първата ни среща – всичко се подреди в една кристално ясна картина. Баща ми не беше инатлив старец. Той просто виждаше това, за което аз бях сляпа от любов.
— Ние не сме се разбирали нищо, Кирил — изсъсках аз. — Ти току-що продаде жена си за 100 000 лева. Дори не се замисли.
— Ама Ели, това е за нашето бъдеще! — опита се да ме хване за ръката той, но аз го блъснах с всичка сила.
— Няма „наше“ бъдеще. Има само моето. И в него теб те няма.
Майка ми, която стоеше отстрани и плачеше безшумно, изведнъж се изправи. Винаги тихата, смирена жена, която търпеше всичко, сега застана между мен и Кирил като лъвица.
— Не я пипай — каза тя с глас, който накара дори сервитьорите да спрат да раздигат. — Чу какво каза дъщеря ми. Изчезвай.
Слязохме пред ресторанта. Беше 2 часа през нощта. Отпред спря старият опел на баща ми. Той слезе бавно, подпирайки се на бастуна си. Не каза нито дума. Само ме погледна, видя размазания грим, видя и решителността в очите ми. Отвори ми вратата.
На задната седалка видях сака си с дрехи, който бях оставила в апартамента на Кирил. Татко беше отишъл и го беше прибрал, докато ние бяхме в ресторанта. Знаел е. Знаел е, че ще избера достойнството пред един продажен мъж.
На другия ден подадох молба за анулиране на брака. Кирил се опита да прави сцени, да плаче, дори заплашваше, че ще ме съди за „психически тормоз“. Но когато разбра, че няма да види нито стотинка от парите, нито от мен, бързо си намери друга „жертва“ – някаква разведена собственичка на салон за красота.
Аз не взех парите от чека. Скъсах го пред очите на баща ми.
— Не ми трябват парите ти, тате — казах му тогава. — Трябваше ми само да ми отвориш очите.
Той се усмихна за първи път от месеци, потупа ме по рамото и каза:
— Е, парите все пак са си в банката, щерко. Нека стоят. За сватбата на точния човек.
