Пощенската кутия в коридора на старческия дом беше единственото ми прозорче към света. Всеки ден пусках в нея писмо. Не имейл, не есемес — истинско писмо, написано с трепереща ръка върху лист от тетрадка.
„Мило момче, днес ядохме пиле с ориз. Сетих се как обичаше бутчетата като малък. Тук е студено, парното не работи добре. Липсваш ми.“
„Скъпи сине, днес докторът каза, че сърцето ми е слабо. Не се плаши, просто старост. Ако имаш време, ела. Само за 5 минути.“
Пишех му всеки ден в продължение на три години. 1095 писма. И нито един отговор. Нито едно посещение.
Персоналът ме гледаше със съжаление. „Лельо Марийке, той сигурно е зает… в чужбина е…“ лъжеха ме мило. Аз знаех, че е в София. Знаех, че живее в апартамента, който му подарих. Знаех, че има нова кола и жена, която не ме харесва.
Една сутрин, точно на рождения ми ден, видях непозната кола да спира пред входа. Не беше той. Беше млад мъж с костюм. Помислих, че е някой от социалните, дошъл да ми каже, че парите за таксата са свършили и ме гонят.
Той влезе в стаята ми, носеше голяма кутия.
„Вие ли сте Мария Стоянова?“ попита.
„Аз съм.“
Той остави кутията на леглото. Беше пълна с моите писма. Всичките 1095. Неразопаковани.
„Намерихме ги в контейнера пред блока на сина ви“, каза мъжът тихо. „Аз съм новият домоуправител там. Виждах как ги хвърля, без дори да ги отвори. Събирах ги. Не знаех какво да правя с тях… до днес.“
Тогава видях, че най-отгоре имаше и един плик, който не беше мой. Беше официален. С лого на банка.
Мъжът продължи: „Синът ви е ипотекирал апартамента, който му дадохте. И го е загубил на хазарт. Банката го взима утре. Той няма къде да отиде.“
Сърцето ми спря за секунда. Не от мъка. От облекчение.
Непознатият мъж се казваше Андрей. Очите му бяха добри, не като на сина ми, които напоследък гледаха само портфейла ми.
„Защо ми казвате това?“ попитах.
„Защото прочетох едно от писмата“, призна той и се изчерви. „Онова, в което пишете за скритата кутия под паркета в спалнята. Където сте пазили парите за черни дни.“
Изтръпнах. Тази тайна знаехме само аз и покойният ми мъж. Бях я написала в последното писмо, с надеждата, че ако синът ми го отвори, поне ще разбере, че съм мислила за него до последно.
„Той не го е отворил“, каза Андрей. „Но аз го направих. И отидох да проверя, преди банката да запечата жилището.“
Той бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади дебел плик.
„Тук са. Всичките. Синът ви е продал мебелите, техниката, дори полилеите. Но не се е сетил да провери под онази дъска.“
В плика имаше спестяванията ми от 40 години работа в завода. Парите, с които исках да платя образованието на внуците си — онези, които никога не доведоха да ме видят.
„Вземете ги“, казах му. „Вие сте добър човек. Аз тук нямам нужда от тях.“
Андрей поклати глава. „Не. Аз не съм дошъл за парите. Дойдох да ви питам нещо друго. Имам голяма къща в Банкя. Живея сам с кучето си. Имам нужда от някой, който да ме научи как се готви пиле с ориз.“
Разплаках се. За пръв път от три години плачех не от самота.
Взех парите и платих таксата на дома за месец напред — за всеки случай. Но не останах. Андрей дойде да ме вземе след седмица.
А синът ми? Той дойде при мен след месец. Изглеждаше ужасно — брадясал, миришещ на алкохол. Разбрал от съседите къде съм.
„Мамо, простете ми! Сгреших! Банката ми взе всичко! Нямам къде да спя!“
Гледах го през оградата на двора на Андрей. Този път не му написах писмо.
„Кутията под паркета“, казах му само.
Очите му светнаха. „Парите! Там ли са?“
„Не“, отвърнах тихо. „Там бяха писмата ми. Онези, които ти хвърли. Сега те са единственото ти наследство.“
Обърнах се и влязох в топлата къща, където Андрей вече слагаше масата. Синът ми остана отвън, да търси в кофите за боклук онова, което беше загубил завинаги — не парите, а майка си.
