Болката в пръстите ми беше остра, почти ослепяваща, но това, което видях на пода, ме заболя сто пъти повече. Изпуснах тежкия ъглов диван върху крака си, докато се опитвах да извадя падналата зад него кутия с подарък.
Аз съм Елица, на 42. Днес имам юбилей. Мартин, моят „перфектен“ съпруг, сутринта ми целуна бузата, каза: „Довечера ще празнуваме, изненадата е в хола, но не я отваряй преди да се върна!“ и изхвърча за работа.
Цял ден се въртях около онази лъскава кутия на масата. Накрая не издържах. Викам си – „Ели, айде, само ще надзърнеш“. Обаче докато я посягах, бутнах вазата, водата се разля, кутията се хлъзна и падна зад тежкия диван.
Запънах се, бутах, дърпах – тоя диван тежи тон! Надигнах го с едно рамо, протегнах се и… тряс! Изпуснах го. Пръстите на крака ми изпукаха, но в ръката си вече стисках кутията.
Отворих я, куцайки към фотьойла. Вътре – любимият ми парфюм. Усмихнах се през сълзи (и от болка). „Марти, помни“, казах си.
И тогава видях плика, пъхнат под целофана. Отворих го, очаквайки стандартното „Честит празник, мило“.
Вместо това прочетох:
„Честит рожден ден, коте! Довечера в 19:30 в ‘Срещата’. Облечи червеното бельо, което ти купих. Този път ще остана до сутринта. Жена ми мисли, че съм нощна смяна. Обичам те. М.“
Светът ми спря.
„Коте“? Аз съм Ели.
„Рожден ден“? Моят е юбилей, не просто рожден ден.
„Срещата“? Това е евтиното барче в съседния квартал.
„Червено бельо“? Аз нося само памучно и бежово от години.
Мартин беше объркал кутиите. Беше купил два еднакви парфюма – най-лесното решение за мъж с две жени. И в бързината сутринта, вместо да вземе подаръка за любовницата си, беше оставил нейния вкъщи, а моят (вероятно със скучната картичка) сега пътуваше към нея.
Погледнах часовника. 18:15.
Болката в крака ми изчезна. На нейно място дойде леден гняв.
Той мисли, че съм глупава домакиня, която ще си напръска парфюма и ще чака.
Е, Марти, изненадата днес ще е за теб.
Отидох до гардероба. Не извадих рокля. Извадих големия куфар.
За 15 минути натъпках вътре всичките му дрехи – костюмите, ризите, дори онези гащи с патетата, дето майка му му подари.
Завлякох куфара до вратата. Смених ключалката (брат ми е ключар и живее на горния етаж, дойде веднага, като чу гласа ми).
В 19:20 бях пред бар „Срещата“. Куцайки, но с високо вдигната глава.
През витрината ги видях. Тя беше млада, с руса екстеншън коса и надути джуки. Той ѝ подаваше кутията (моята кутия!). Тя я отваряше с досада.
Влязох.
Мартин ме видя пръв. Пребледня така, че чак устните му посиняха.
– Ели… ти… кракът ти… – заекна той.
Отидох до масата им. Тръшнах „нейната“ кутия с парфюма и бележката пред любовницата.
– Заповядай – казах спокойно. – Мъжът ми е объркал доставките. Това е твоето. Червеното бельо, предполагам, е в теб?
Момичето зяпна. Мартин скочи.
– Ели, нека обясня!
– Няма какво – прекъснах го. – А, и още нещо.
Извадих ключовете от нашия апартамент и ги пуснах в чашата му с уиски.
– Вече не стават за бравата. Куфарът ти е пред вратата, на стълбището. Надявам се „котето“ да има място за него, защото ти вече нямаш дом.
Обърнах се и излязох.
Чух го да вика след мен, но не се обърнах.
Куцах към таксито, а пръстите ме боляха ужасно. Но за първи път от 20 години дишах леко.
Тази вечер не празнувах юбилей със съпруг. Празнувах свободата си. А Мартин? Той получи точно каквото искаше – остана до сутринта при „котето“. Защото просто нямаше къде другаде да отиде.
