Чух сумата – „четири бона за Турция“ – и кофата с мръсна вода се изхлузи от пръстите ми, заливайки пода, който току-що бях търкала на колене цял час.
Миризмата на тежък препарат за под изгори ноздрите ми, но думите на дъщеря ми изгориха душата ми повече. От петнайсет години съм в Италия. Петнайсет години бърша задници на капризни синьори, ям най-евтиния хляб и си купувам обувки само ако старите се разпаднат на краката ми. Всичко пращах към Пловдив. Всичко.
Тя, Деси, не е работила и ден. Първо беше „учението“, после „сватбата“, после „децата са малки“. Купих ѝ апартамент в Кючук Париж, обзаведох го с мебели, каквито аз самата никога няма да имам. Зетят, един търтей, ту почва работа, ту го „не оценяват“. Преди година ми поискаха 20 000 лева за „бизнес“ с дрехи. Пратих ги. Изпукаха ги за два месеца и фалираха, преди да са отворили.
А сега искали на ултра ол инклузив. В Турция. Защото децата били „преуморени“.
– Мамо, хайде де, само 2000 евро са, какво са за теб? Ти там ги ринеш! – гласът ѝ в слушалката звучеше нетърпеливо, сякаш поръчваше пица.
Кръвта нахлу в главата ми. Погледнах си ръцете – напукани, с изпочупени нокти, миришещи на белина дори през съня.
– Деси – казах тихо, а гърлото ми се сви. – Синьората търси помощница за лятото. Ела тук. За два месеца ще изкараш парите за морето. Хем ще видиш как се „ринат“.
Тишина. И после изсъска като ужилена:
– Ти луда ли си? Аз да мия насрани задници? Да не съм слугиня като теб? Аз имам висше!
В този момент нещо в гърдите ми изпука. Не беше сърцето. Беше онази тънка, стоманена нишка на майчината обич, която ме държеше вързана като куче за банкомата толкова години.
Погледнах приложението за банкиране на телефона. Пръстът ми трепереше над бутона „Изпрати“. Зетят сигурно вече стягаше куфарите, а Деси избираше бански.
– Мамо? Преведе ли ги? – нетърпението ѝ стържеше по оголените ми нерви.
– Слушай ме много внимателно, Деси – гласът ми стана леден, непознат дори за мен самата. – Чуй какво ще получиш този път.
Продължих да мълча няколко секунди, а тя вече кипеше:
– Мамо, не ме ядосвай, кажи, преведи ли ги, че ще изпусна офертата!
В този момент нещо в мен щракна. Цялата вина, дето съм я трупала с години – че съм я „оставила“ в България, че не съм ѝ била до главата – се смени с чиста, ледена яснота.
– Ще получиш три неща – казах. – Първо: няма да ти преведа нито лев. Второ: от днес нататък ще ти пращам само за децата, директно по сметката на магазина за храна. Трето: ако искаш море – има Италия. Ела и си го изработи.
Настъпи гробно мълчание. След това изригна:
– Ти си най-неблагодарната майка на света! Всички майки помагат на децата си, само ти… ти…
– Аз помогнах, Деси – прекъснах я. – Дом ти купих, сватба ти платих, бизнес ти дадох, внуците ти храня. Не съм банкомат. Аз съм човек. И съм ти майка, не спонсор.
Чух как диша бясно в слушалката.
– Добре! – изкрещя. – Няма да ме видиш повече! Да не си посмяла после да ревеш, че не ти вдигам!
– Ако е за „пари за море“ – не ми вдигай – отвърнах спокойно. – Ако е за работа – обаждай се по всяко време.
Затвори с трясък. Ръката ми трепереше, но вътре ми стана леко. Седнах на ръба на леглото на старицата, а тя – 90-годишна италианка, която не разбира и дума български – ме погледна внимателно.
– Туто бене? – попита тихо.
Погалих я по ръката.
– За първи път – да – прошепнах.
Минаха две седмици. Телефонът – тих. Нито вайбър, нито пропуснато обаждане. Само едно съобщение от зетя: „Ще ги умориш децата от глад с твоя инат.“ Не отговорих. Вместо това отидох в пощата и си платих първата почивка от петнайсет години – пет дни на море в България за мен самата, през септември. Евтина къща за гости в Созопол, но за мен беше като пет звезди.
На третата седмица вечерта телефонът иззвъня. Видеовръзка. На екрана – големият ми внук, с нацупено лице.
– Бабо… мамо плаче – започна той. – Зетят си тръгнал, скарали се страшно. Полиция идва. Аз чух… Ще те пусне ли да дойдеш?
Отзад се чу хлипане. Деси. С размазан грим, по тениска, без позата и високия тон.
– Мамо… – гласът ѝ се пречупи. – Съжалявам. Бях глупава. Останах без нищо. Ако не ми помогнеш… не знам какво ще правя.
Стиснах телефона. Старият навик да кажа „спокойно, ще пратя“ се опита да изпълзи, но този път го стъпках.
– Ще ти помогна – казах. – Но не така, както искаш.
Тя вдигна очи.
– Как?
– Утре отивам в агенцията тук – отвърнах. – Ще питам за още едно място за гледачка. Ако има – ще ти купя билет. Идваш, работиш до мен, плащат ти по сметка. Аз няма да държа портмонето ти повече.
– Да дойда да… мия старици? – още имаше гордост в гласа ѝ.
– Не. Да си изхраниш децата честно – казах твърдо. – Това е последната услуга, която ти правя. Билет и първия наем тук. После – каквото си изработиш.
Видях как преглъща. Погледна към разбъркания си хол, дето играчките бяха навсякъде, към спящото на дивана малко телце на внучето ми.
– Добре – прошепна. – Ще дойда.
– А морето? Турция? – не се сдържах.
Тя се усмихна тъжно.
– Ако заслужа… някой ден.
Затворихме. Излязох на балкона на италианския апартамент, в който не бях позволила на себе си нито една глезотия. Някъде отсреща една българка говореше по телефона и повтаряше същите реплики, които аз съм казвала години наред: „Ще ти пратя, само този път…“
Аз вече бях свършила с това.
На следващия ден купих билета. Не за Турция. За Милано – в едната посока.
