Кръвта ми застина, когато чух сина ни да шепне в слушалката: „Бъди малко по-търпелива, скъпа, остава му съвсем малко време и апартаментът ще е наш.“
Седях в кухнята, бърках манджата и уж гледах новините, когато телефонът на мъжа ми започна да звъни на дивана. Той беше в банята, а дисплеят светеше с името на сина ни – Петър.
Натиснах „приеми“ по навик, без да предполагам, че ще чуя нещо, което ще ми разбие не само брака, а и вярата в собственото ми дете.
— Бъди малко по-търпелива, скъпа — чух гласа на Петър, тих, заговорнически. — Остава му съвсем малко време. Той кашля все повече. Като си отиде, апартаментът ще е наш. Само не го ядосвай много, че да не тръгне да променя завещанието.
Замръзнах. Лъжицата падна на пода. Не можех да издам звук. Синът ми… говореше за баща си като за умираща кокошка, от която чакат последното яйце.
И „скъпа“? Значи онова русото момиче, което ми представи като „колежка“, не беше просто приятелка. Бяха двамата в схемата.
Мъжът ми, Георги, излезе от банята, подсвирквайки си, с хавлия на кръста.
Взе телефона от дивана, хвърли ми бегъл поглед и каза:
— Кой звъня?
— Никой важен — отвърнах. — Объркал е номера.
Но в главата ми вече се раждаше план. Нямаше да плача. Нямаше да вия. Щяха да разберат как изглежда, когато „старата“ реши да спре да бъде добра.
В деня, в който синът ми дойде да „помогне“ на баща си, ги посрещнах с една папка, която накара и двамата да побелеят мигновено…
Георги започна да кашля по-често преди около година. Първо го отдавахме на цигарите, после на възрастта. Лекарите мърмореха за „хроничен бронхит“, „начална ХОББ“, но истината беше проста – мъжът ми се скапваше пред очите ми.
Аз бях до него – болници, изследвания, лекарства. Синът ни Петър – все зает, все в командировка, все „няма как да мина“.
След разговора, който чух по погрешка, започнах да гледам живота си като чужд филм. Наблюдавах ги и си мълчах. Петър изведнъж стана по-грижовен – звънеше по-често, идваше през уикендите, носеше плодове, сладки. Георги сияеше:
— Виж го, бе, момчето! Златно!
А аз виждах как златното момче гледа апартамента с поглед на брокер – обикаля, мери, коментира „какво ще се промени“.
Една вечер, докато Георги спеше, намерих завещанието в чекмеджето му в спалнята. Не съм го шпионирала – просто вече не му вярвах.
Прочетох го внимателно. Всичко – апартаментът, вилата, влогът – всичко беше оставено на мен. Явно той все още ме смяташе за свой човек.
Тогава ми просветна: Петър и „скъпата“ не знаят това. Те смятат, че всичко вече е на негово име или поне ще бъде.
На следващия ден отидох при нотариус. Направих ново завещание в моя полза, а след това – ново разпореждане за апартамента. Записах половината на сестра ми, другата половина – в полза на една благотворителна организация, която помага на възрастни хора. За Петър – нищо.
Болеше ме, докато подписвах. Това беше моето дете. Но още повече ме болеше, че той вече не беше моят син, а алчен непознат.
Дойде „онзи“ ден. Георги беше по-зле, лекарят каза, че трябва да се пази, но той настоя да дойде Петър „да му помогне“ да оправят някакви документи.
Петър пристигна с усмивка и с „колежката“ – същата руса, за която бях чула по телефона. Този път не се криеха много: тя го нарече „милото“, а той я потупа по кръста в моята кухня.
— Мале, какво си се напрегнала — каза Петър, като ме видя сериозна. — Ние само да помогнем на тате с нотариуса, после всичко ще е по-спокойно.
Седнахме в хола. Георги кашляше, изморен, но щастлив, че „семейството е заедно“. Петър извади едни документи от чанта.
— Това е една стандартна процедура, тате — започна той. — Просто да прехвърлиш апартамента на мен, за да ти е по-леко, да не се занимаваш с глупости. Нали ще живеем тук с Мария след време.
„След време“ значеше „след като си умреш“, но никой не го изричаше на глас.
— Чудесна идея — казах аз тихо. — Само че първо аз имам една малка изненада.
Станах, отидох до шкафчето и извадих папката, която държах там от две седмици. Седнах срещу тях и започнах да вадя документите един по един.
— Ето завещанието на Георги отпреди три години — казах. — Виждаш ли, Петре? Всичко беше за мен. Ти така и не си направи труда да попиташ, предполагам.
Лицето му трепна.
— Мамо, какви глупости…
— Чакай, още не съм свършила — прекъснах го. — И ето тук — новото ми завещание. И нотариалният акт, с последните промени. Апартаментът вече не е само мой. Половината е на сестра ми. Другата половина… дарих.
Руската пребледня. Петър я погледна рязко, после мен.
— Как така „дарила“? — попита той през зъби.
— Така — спокойно отвърнах. — На фондация за възрастни хора. Такива като нас с баща ти. На които децата им не чакат да умрат, за да им вземат жилищата.
В стаята падна мъртва тишина. Георги се закашля тежко.
— Какво говориш, ма? — промълви той. — Петър никога…
— Петър — казах, изваждайки телефона си — каза следното.
Пуснах записа. Да, бях започнала да записвам разговорите, след като чух първия.
„Бъди малко по-търпелива, скъпа, остава му съвсем малко време… апартаментът ще е наш… само внимавай да не промени завещанието.“
Георги побеля. Петър скочи.
— Ти си болна! Подслушваш ме! Монтирала си го! — крещеше.
— Монтиран е единствено характера ти — отвърнах. — Това, което чух, ме погреба като майка. От този момент нататък ти за мен не си син. Ти си човек, на когото нямам доверие. И няма да живееш на мой или на баща си гръб.
Руската хвана Петър за ръката.
— Хайде, не си струва да се унижаваш тук — каза му. — Ще си купим наш апартамент, няма нужда от тези… драми.
В гласа ѝ вече нямаше „скъпи“, нямаше мечти – само яд и сметка.
Те си тръгнаха, тряскайки вратата. Не се опитаха повече да уговарят Георги да „подписва“.
Вечерта мъжът ми седеше на дивана, мълчалив, със снимка на Петър в ръката.
— Аз съм виновен — каза тихо. — Гледах го като принц. Ти винаги беше по-строгата. Мислех, че те пазя, а то излезе, че съм го развалил.
— Не си го развалил ти — отговорих. — Той избра. Аз само избрах да не му давам награда за избора.
Година по-късно Георги още е жив. По-слаб, по-уморен, но жив. Гледаме се двамата, както можем. Сестра ми често идва, помага.
Петър не е стъпвал тук. Чух, че русата го е оставила, щом разбрала, че „апартамент няма да има“. Наели са гарсониера в покрайнините, той сменя работи, все не му върви.
Понякога нощем плача тихо за момчето, което съм отгледала, не за мъжа, в когото се е превърнал. Но не съжалявам за решението си.
По-добре малко по-търпелива към себе си, отколкото цял живот да чакам собственото си дете да ми брои дните до смъртта.
