Седях на неудобната пластмасова седалка вече трети час. Елена ми се обади от работа, превивайки се от болка в корема. „Сигурно е нещо развалено, което ядох“, каза тя. Закарах я в Спешното, целунах я по потното чело и ѝ казах, че всичко ще е наред.
Живеехме заедно от 15 години. Мислех, че познавам всяка бенка по тялото ѝ, всяка нейна мисъл. Нямахме деца – „Божа работа“, казваше тя и сменяше темата всеки път, щом заговорех за осиновяване.
Лекарят се приближи. Беше млад, с уморени очи.
— Господин Петров? Съпругът на Елена?
— Да! Как е тя? — скочих аз.
— Операцията мина добре. Кръвоизливът е овладян.
— Кръвоизлив? От апендицит? — попитах объркано.
Лекарят ме погледна странно. Свали очилата си и ги бършеше бавно в престилката си.
— Господине… не става въпрос за апендицит. Съпругата ви е имала усложнения след раждане.
Засмях се. Нервен, истеричен смях.
— Докторе, бъркате пациентката. Жена ми не е бременна. Ние… ние не можем да имаме деца. А и тя не беше дебела, по дяволите! Тази сутрин пихме кафе заедно!
Той ме хвана за рамото, сякаш очакваше да припадна.
— Съжалявам, но няма грешка. Елена е родила преди около 4-5 часа. Вероятно в домашни условия. Къде е бебето?
Светът спря. Шумът от коридора изчезна. В главата ми кънтеше само един въпрос: „Къде е бебето?“. И веднага след него: „Чие е?“. Защото аз не я бях докосвал от месеци – тя все беше „уморена“ или „неразположена“.
Тръгнах към стаята ѝ, бутайки сестрите, които се опитаха да ме спрат. Трябваше да я видя. Трябваше да чуя истината, дори тя да ме убиеше.
Когато нахлух в стаята и видях кой стои до леглото ѝ и ѝ държи ръката, разбрах, че целият ми живот е бил една долна лъжа…
Влязох в стаята с гръм и трясък. Елена лежеше бледа, включена към системи. А до нея, седнал на стола и галещ косата ѝ, беше мъжът, когото наричах „най-добър приятел“ – Стефан. Кумът ни.
Двамата замръзнаха. Стефан дръпна ръката си като опарен. Елена отвори очи и в тях видях не съжаление, а чист ужас.
— Иван… — прошепна тя.
— Къде е? — попитах аз. Гласът ми беше тих, но в него имаше толкова ярост, че апаратурата до леглото сякаш започна да пищи по-силно. — Къде е детето, Елена? И от колко време ме правите на глупак?
Стефан се изправи. Беше по-едър от мен, но в този момент изглеждаше смален.
— Братле, нека обясним… Не е това, което си мислиш…
— Не е ли? — изкрещях аз и го блъснах в стената. — Жена ми ражда тайно, докато аз съм на работа, а ти си тук? Колко време? Година? Две?
Елена проговори тихо, сълзите се стичаха по бузите ѝ.
— Пет години, Иван. Обичам го. Но не исках да те нараня. Ти си… ти си толкова добър, толкова сигурен. А… той нямаше стабилност.
Усвоих информацията бавно. Пет години. Пет години тя се е прибирала при мен, яла е храната, която купувах, спяла е в леглото ми, докато е мечтала за него. А „стабилността“? Значи аз бях портфейлът, а той – тръпката.
— Детето е при майка ми — каза Стефан, гледайки в пода. — Момче е.
Излязох от стаята без да кажа и дума повече. Не се сбих. Не направих сцена. Просто си тръгнах.
Отидох вкъщи – в апартамента, който изплащахме заедно, но който беше на мое име преди брака.
Събрах всичките ѝ дрехи в черни чували за боклук. Не ги изхвърлих. Нарязах ги. Всичките. До последната рокля.
Смених патрона на вратата. Блокирах картите ѝ (бях направил грешката да ѝ дам достъп до моята сметка).
Когато я изписаха след три дни, тя дойде пред вратата с майка си и Стефан. Звъняха, блъскаха.
Аз излязох на терасата и хвърлих чувалите с нарязаните парцали долу.
— Ето ти зестрата! — извиках, докато съседите надничаха. — Върви при „тръпката“ си! И се моли съдът да не разбере, че си укривала доходи от общия ни бизнес!
Да, Елена работеше във фирмата ми. И крадеше. Това открих вечерта след болницата, докато преглеждах счетоводството от ярост. Беше превеждала пари към сметка на Стефан.
Подадох сигнал в прокуратурата за финансова злоупотреба. Сега и двамата са подсъдими. Любовта им бързо се изпари, когато парите свършиха и дойдоха призовките. А аз? Аз съм сам, но поне спя спокойно.
