Мокрият от пот болничен чаршаф лепнеше по гърба ми, а първият плач на новороденото още кънтеше в стаята, когато зет ми рязко отстъпи назад и погледна бебето с такова отвращение, сякаш акушерката държеше плъх.
Бях се съгласила да стана сурогатна майка на сестра ми Радостина, която години наред се бореше с безплодието. Тъй като със съпруга ми Стоян вече имахме четирима сина, зет ми Живко си беше втълпил, че моят организъм „ражда само мъжкари“. Дори забрани на лекарите да ни казват пола през деветте месеца – искал изненада за наследника си.
Но щом чу думите „Прекрасно момиченце е!“, лицето му се изкриви.
– Това не е бебето, което очаквахме – изсъска той през зъби. – Ние не го искаме.
Аз бях изцедена от четиринадесет часа родилни мъки, но думите му ме удариха като камшик. Погледнах към сестра си, очаквайки тя да му удари шамар и да гушне детето си. Вместо това Радостина заби поглед в плочките и прошепна: „Извинявай, Анелия… Живко иска син.“
Собствената ми кръв току-що се отказа от детето, което носих под сърцето си заради нея. Умората ми мигновено се изпари, заменена от сляп, първичен гняв. Посегнах към тежката метална каничка с вода на нощното шкафче, готова да му разбия главата.
– Вън! – изрева съпругът ми Стоян, преди изобщо да успея да хвърля каната. Той сграбчи Живко за яката на скъпата му риза и буквално го изхвърли в коридора, а Радостина изтича след него като послушно кученце.
Останахме сами в болничната стая. Аз, Стоян и малката Калина. Съпругът ми седна на ръба на леглото, целуна ме по изпотеното чело и каза само: „Където има храна за четирима хайдути, ще се намери и за една принцеса. Наше си е.“
Прибрахме се у дома с бебето. Изхвърлих всички снимки на сестра ми. За мен тя беше мъртва. Как можеше да позволи на този комплексар да я превърне в такова безгръбначно същество?
Три седмици по-късно, в една дъждовна ноемврийска вечер, се почука на вратата. Отворих и видях Радостина. Беше вир-вода, трепереше, а на скулата ѝ имаше огромна, посиняла следа.
Оказа се, че Живко я е изгонил. Заявил ѝ, че е „дефектна“ и дори не можела да му осигури син чрез чужда утроба. Този шамар от реалността най-накрая я беше събудил. Тя падна на колене пред прага ни и зарида, молейки ме за прошка. Не заради Живко. Заради дъщеря си.
Сърцето ми се сви. Прибрах я вътре. Когато сложих Калина в ръцете ѝ, Радостина плака с часове, притискайки малкото вързопче до себе си.
Днес тя живее при нас, докато си стъпи на краката. Заведе брутално дело за развод и издръжка. Тъй като по документи Живко е биологичният баща, съдът го одра жив – сега плаща солена издръжка за дъщерята, която отхвърли, и половината му фирма отиде при сестра ми. Той остана сам със злобата си, а нашата къща стана още по-шумна, но и по-пълна с любов.
