Куфарът се изхлузи от потните ми длани и тупна тежко на прага, а звукът отекна като изстрел в тишината на стълбището.
Дъщерята на снаха ми ме гледаше през процепа на вратата с поглед, в който нямаше и капка радост, само ледено презрение. „Какво правиш тук?“, изсъска тя, без да откопчава веригата. „Мислехме, че ще останеш в Гърция поне още две години.“
Преглътнах буцата в гърлото си. Пет години бях бърсала чужди задници и бях яла сух хляб, за да пращам всеки спечелен евроцент за този апартамент. А сега собственият ми син Пламен стоеше зад гърба ѝ, навел глава, и не смееше да ме погледне в очите. „Мамо, не е удобно сега…“, измънка той. „С Ивелина направихме ремонт, нямаме стая за теб. По-добре хващай рейса за село.“
Кръвта нахлу в главата ми. Усетих как вените на слепоочията ми пулсират от ярост. Изправих се, грабнах чантата си и се засмях истерично, карайки ги да трепнат.
„Няма проблем, деца“, казах тихо, но гласът ми режеше като нож. „Тръгвам си. Само че забравихте една малка подробност за парите, които ви пращах – и тази подробност ще ви остави на улицата още утре.“
Заминах за Гърция, когато Пламен ми се обади разплакан. Банката заплашваше да им вземе жилището, а Ивелина беше бременна. Като всяка майка, не се замислих. Стегнах багажа, оставих сивия си живот в Пловдив и станах болногледачка на една капризна старица в Атина.
Пет години нямах почивен ден. Пет години не си купих нова дреха. Всяка заплата заминаваше по сметката на Пламен с бележка: „За ипотеката“.
Те ми пращаха снимки на усмихнатото внуче и обещания: „Мамо, само се върни, ще живееш като царица. Този дом е твой.“
И ето ме сега. На прага. С изтъркани обувки и ръце, груби от белина. А те ме гонеха като мръсно коте.
Не тръгнах към автогарата за село. Отидох направо в банката, а после при адвоката, когото бях наела още преди месец, когато усетих, че тона им по телефона става все по-студен.
Истината беше, че Пламен и Ивелина не бяха внасяли нито стотинка от моите пари за ипотеката. Бяха си купили нова кола, бяха ходили на почивки в Дубай, бяха си живеели живота. Апартаментът беше на косъм от публична продан.
Но те не знаеха, че последните 20 000 евро, които ми искаха за „пълно погасяване“, не ги преведох на тях. Дойдох си с тях. И с тях откупих дълга им директно от банката, но на мое име.
Вечерта се върнах пред блока. Този път не звъннах. Отключих с ключаря.
Когато влязох, Ивелина пиеше вино на новия диван. „Ти пак ли?“, скочи тя.
Хвърлих нотариалния акт на масата.
„Аз не съм гост тук, Ивелина. Аз съм собственикът. А вие имате точно един час да си съберете парцалите и да се махате от моя дом. Колата, която купихте с моите пари, я продайте, за да имате къде да спите довечера.“
Пламен се опита да плаче, да ме моли, да ми говори за внучето. Но сърцето ми вече беше камък. Те избраха парите пред майка си. Сега щяха да научат цената на хляба по трудния начин.
Днес живея сама в изплатения си апартамент. Самотна съм понякога, но поне никой не ме лъже в очите. А Пламен и Ивелина живеят при родителите ѝ в гарсониера и знам, че скандалите там не спират.
Кармата е най-търпеливият гост.
