Студената пот изби по челото ми, когато отворих гардероба и право в лицето ми падна мъртва черна птица, омотана с червен конец и забодена с ръждясали карфици.
От коридора веднага се зададе свекърва ми Марияна, прекръсти се театрално и измърмори: „Казах ли ти, че в нашия род тегне проклятие над всяка нова снаха? По-добре си събирай багажа и оставяй сина ми, докато си още жива.“
Бях се омъжила за Мишо, приятеля ми от детството, едва преди два месеца. Откакто се преместихме временно в наследствената им къща в Пловдив, „проклятието“ не спираше – намирах счупени чаши, скъсани сватбени снимки и пръст пред прага. Мишо трепереше от страх за живота ми, а майка му само повтаряше, че трябва да се разведем, за да ме спаси. Разбрах, че всичките му предишни приятелки са били прогонени по същия начин.
Но докато свекърва ми се усмихваше ехидно, чакайки да изпадна в истерия, аз просто изритах мъртвата птица в ъгъла. Наведох се, бръкнах в плюшеното мече на рафта и извадих скритата камера, която бях монтирала тайно същата сутрин.
Приближих се до нея, загледах се право в разширените ѝ зеници и прошепнах: „Твоето проклятие току-що беше заснето в пълна резолюция, мамо. А сега аз ще ти покажа какво означава истински ад.“
Включих екрана на малката камера и пуснах записа. На него ясно се виждаше как преди час, докато аз и Мишо закусвахме долу, „уважаваната“ госпожа Марияна влиза в спалнята ни, вади умрялата птица от джоба на престилката си и я залага в гардероба, подсмихвайки се злобно.
Лицето ѝ придоби пепеляв цвят. Тя започна да пелтечи и посегна да ми дръпне устройството от ръцете, но аз отстъпих назад, извадих телефона си от задния джоб и ѝ показах, че записът вече се качва директно в семейния ни общ чат. В същия момент чух тежките стъпки на Мишо по стълбите. Беше видял видеото.
Вратата се блъсна и той влезе пребледнял, със стиснати юмруци и треперещ глас: „Значи проклятието си ти, мамо? Ти си била вещицата, която прогонваше всяко момиче в живота ми?“
Свекърва ми се свлече на ръба на леглото и започна да ридае фалшиво, нареждайки, че го правела от любов, защото нито една не била достатъчно добра за нейния син. „Ти си моето малко момче! Тя иска да те отнеме от мен!“, крещеше тя, размазвайки червилото си.
Мишо не каза нищо. Той просто взе огромния празен куфар, който стоеше над гардероба, и го хвърли в краката ѝ.
„Не си отива Ани, майко. Отиваш си ти. Къщата е прехвърлена на мое име от дядо. Имаш точно един час да си събереш вещите и да си намериш квартира.“
Скандалът отекна из цялата улица. Марияна крещеше, кълнеше вече истински и заплашваше, че ще ни лиши от наследство, макар да нямаше нито стотинка. Опитваше се да вика съседите за помощ, но те отдавна знаеха истината за болната ѝ обсебеност.
След час тя напусна двора с два куфара и театрален плач, който никой не отрази. Днес, година по-късно, аз и Мишо очакваме първото си дете и домът ни е изпълнен само със смях. Марияна живее в гарсониера под наем в края на града и се опитва да ни търси по телефона всеки ден, но номерата ѝ са блокирани завинаги.
Защото най-големите проклятия не идват от мъртви птици и магии, а от отровни хора, които мислят, че могат да контролират чужди животи.
