Радостина никога не е искала да бъде майка. Тя забременя „случайно“, след като разбра, че родителите ми ще ни припишат големия апартамент в столицата, ако имаме дете. За нея Мартин не беше син, а инструмент за осигуряване на комфортен живот, в който аз работех на две места, а тя обикаляше моловете и кафенетата с приятелките си.
Откакто се роди бебето, аз бях този, който ставаше нощем, сменяше памперсите и приготвяше млякото. Радостина се оплакваше, че плачът „разваля аурата ѝ“ и я стресира. Когато се опитвах да говоря с нея, тя ме обвиняваше, че съм деспот и не разбирам от следродилна депресия, въпреки че лекарите отхвърлиха тази диагноза.
Но това, което видях онази вечер, премина всякакви граници на нормалното човешко поведение.
Когато се приближих до креватчето, Мартин беше почервенял и се задъхваше. Причината за ужаса му не беше глад или колики. До главичката му, опряна плътно до ухото му, Радостина беше сложила един от онези евтини китайски таблети, надути до дупка, които излъчваха агресивен, високочестотен механичен звук – някакъв звук за пъдене на кучета, който беше намерила в интернет. Тя го беше пуснала, за да „стресне“ бебето и да го накара да млъкне от страх, за да може тя да си догледа турския сериал на спокойствие.
Изключих таблета и гушнах Мартин. Той се вкопчи в мен, треперейки целия. Едва тогава Радостина благоволи да се появи на вратата, държейки чаша с вино.
– Оф, най-накрая млъкна! – извъртя очи тя, поправяйки изкуствените си мигли. – Казах ти, че този метод работи. Четох го в един форум. Трябва да го дресираме от малък.
– Дресираме? – попитах аз с леден, зловещо спокоен тон, докато притисках сина си към гърдите си. – Той е на четири месеца, Радостина. Ти току-що го подложи на психически тормоз, защото те мързи да го нахраниш.
– О, моля те, не ми драматизирай! – сопна се тя, отпивайки от виното. – Ако не ти харесва как го гледам, вземи си го ти! Аз и без това съм уморена.
Тя се обърна, за да се върне при телевизора, сигурна, че аз отново ще преглътна всичко в името на „семейството“. Но този път сбърка.
– Точно това ще направя – отвърнах аз, изваждайки телефона си, за да ѝ покажа записа. – Имам видео на това, което направи. Утре сутринта подавам документи за развод и пълно попечителство. А ти ще си събереш багажа още тази вечер.
Лицето ѝ пребледня. Чашата в ръката ѝ леко потрепери. Опита се да вдигне скандал, да ме заплашва с адвокати и да твърди, че съдът винаги дава детето на майката. Но когато видя ледената решителност в очите ми, разбра, че е загубила.
След шест месеца съдът изгледа видеото и изслуша показанията на съседите, които потвърдиха, че тя постоянно оставя детето само. Получих пълните права над Мартин. Радостина се изнесе в малка квартира, лишена от лукса, с който беше свикнала. А ние с Мартин най-накрая имаме тишината и спокойствието, които заслужаваме.
