Валери ме стисна успокоително за рамото, но аз вече не усещах допира му. Всичко в мен вреше. Стоях насред този палат, построен върху лъжи, и гледах жената, която се правеше на аристократка. Г-жа Петрова. Желязната лейди на града.
— Какви ги говориш, момиче? — изсъска тя, но лицето ѝ пребледня под дебелия пласт пудра. — Ти си луда. Това е стара икона на Свети Мина.
— Да, Свети Мина — гласът ми трепереше, но не от страх, а от ярост. — Дядо ми я пазеше като очите си. Имаше обгорен ъгъл долу вдясно, от свещ, която паднала по време на бомбардировките.
Посегнах и обърнах иконата, въпреки опитите ѝ да ме спре. Там, в потъмнялото дърво, се четеше грубо изрязаният надпис: „За вяра и спасение, 1944“.
Валери се приближи и погледна. Очите му се разшириха.
— Мамо? — попита той с глас на малко момче. — Ти каза, че е наследство от баба ти.
Г-жа Петрова се свлече на кожения диван. Ръцете ѝ започнаха да треперят неконтролируемо.
— Беше хаос… — прошепна тя, сякаш говореше на себе си. — Пожарът беше огромен. Всички бягаха. Мислех, че никой няма да оцелее.
Споменът ме удари като камшик. Бях на пет. Огнят, димът, вика на майка ми. И една фигура, която не помагаше да се гаси, а изнасяше сандъка със скъпоценностите и иконата през задната врата. Съседката. Леля Мария, която после изчезна и се върна в града години по-късно като „Г-жа Петрова“ – богата наследница.
— Ти не си ни помогнала — казах аз, а думите кънтяха в тишината. — Ти ни обра. Докато ние губехме дома си, ти си крала бъдещето ни. С парите от дядовия сандък ли започна бизнеса си?
Тя закри лице с ръце.
— Бяхме бедни! — изхлипа тя. — Нямах избор! А вие… вие така или иначе щяхте да изгорите!
Валери пусна ръката ми. Той гледаше майка си така, сякаш виждаше чудовище.
— Значи всичко това… — той посочи лукса наоколо — колите, образованието ми, този дом… всичко е откраднато от семейството на Елена?
Тя не отговори. Само плачеше, смалена в ъгъла на дивана, вече не като властна господарка, а като жалка старица, хваната в крачка.
Аз взех иконата. Дървото беше топло и тежко.
— Не искам парите ви — казах твърдо. — Те са прокълнати. Искам само това, което пазеше душата на рода ми.
Тръгнах към вратата. Валери направи крачка след мен.
— Ели, чакай! Аз не знаех…
— Знам, че не знаеше — спрях се аз, без да се обръщам. — Но ти си част от този свят, Валери. А аз… аз вече не мога да дишам тук.
Излязох в студената есенна вечер. Дъждът започваше да вали, отмивайки праха от улиците. Притисках иконата към гърдите си. Нямах годеник, нямах богата сватба и бляскаво бъдеще. Но за първи път от години не се чувствах като сираче. Бях си върнала историята.
А зад мен, в осветения палат, останаха една разбита жена и един син, който тепърва трябваше да реши дали може да живее с цената на своето богатство.
Дисклеймър (художествена история): Тази история е художествена измислица. Всякакви прилики с действителни лица и събития са случайни.
