Телефонът в ръката ми пареше като нажежено желязо. „Инсценирана катастрофа“… Думите танцуваха пред очите ми, докато майсторът ме гледаше с тревога.
— Госпожо, добре ли сте? — попита той, но аз не го чувах.
Пръстът ми трепереше, докато плъзгах по екрана, за да вдигна.
— Ало? — гласът ми излезе като хрип.
Тишина. После, отчетливо и ясно:
— Катя? Защо телефонът ми е включен?
Изпуснах апарата. Той тупна на гумената подложка на тезгяха, но гласът продължаваше да се чува, макар и приглушено.
— Катя, не прави глупости. Слушай ме внимателно.
Беше Андрей. Мъжът, когото бях погребала в затворен ковчег преди 90 дни. Мъжът, за когото плаках всяка нощ.
Грабнах телефона и изхвръкнах от сервиза. Дъждът навън плющеше, смесвайки се със сълзите ми.
— Ти си мъртъв! — изкрещях в слушалката. — Видях некролога! Видях гроба!
— Трябваше да изчезна — отговори той спокойно, толкова ужасно спокойно. — Имах дългове, Катя. Големи дългове към лоши хора. Това беше единственият начин.
— Аз те оплаквах! — краката ми се подкосиха и се свлякох на една пейка. — А ти… ти имаш бебе? С коя?
— С Марина — каза той.
Марина. Най-добрата ми приятелка. Жената, която стоеше плътно до мен на погребението, държеше ме за ръка и ми подаваше кърпички. Жената, която преди месец „замина спешно в чужбина“.
— Ти си чудовище — прошепнах аз.
— Направих го за нас… тоест, за да си в безопасност — опита се да се оправдае той. — Парите от застраховката „Живот“ ще ти стигнат. Просто не ме търси.
— Застраховката… — споменът изплува в съзнанието ми. Един милион лева. Изплатени преди седмица.
В този миг нещо в мен се пречупи. Скръбта изчезна, изместена от ледена ярост.
— Къде си сега? — попитах тихо.
— Далеч. Няма значение. Просто изхвърли този телефон и живей живота си.
Затворих.
Седях под дъжда още десет минути. После изтрих сълзите си.
„Живей живота си“, каза той.
Отидох право в полицията.
Не заради парите. Не заради изневярата. А заради лъжата, която ме накара да се чувствам като вдовица, докато те са се смеели зад гърба ми.
Следователят слушаше внимателно, докато му показвах съобщението и записа на разговора (да, бях натиснала „запис“ инстинктивно).
— Това е застрахователна измама в особено големи размери — констатира той сухо. — И фалшифициране на смърт. Ще ги намерим.
Намериха ги след три дни. В малък курортен град на брега на Гърция. Марина и „мъртвият“ Андрей.
Когато ги екстрадираха обратно, аз бях там. На летището. Не за да му простя. А за да види очите ми.
Той беше с белезници, смален, без онази арогантност. Когато ме видя, наведе глава.
Аз се обърнах и си тръгнах.
Телефонът му остана в полицията като веществено доказателство. Аз вече нямах нужда от спомени. Бях свободна – не от скръбта, а от един мъж, който никога не е заслужавал сълзите ми.
