Брадвата се изплъзна от ръцете ми и потъна в снега – човекът на земята ме гледаше с очи, в които видях смъртта.
Вързан като прасе за колене. Скъп костюм, бяла риза, вратовръзка – насред гората, при минус десет. Устата му беше запушена с парцал, а от носа му течеше засъхнала кръв.
Шестнадесет години съм. Тръгнах за дърва, защото Сашка трепери под двете одеяла, които имаме. Мислех, че най-лошото в живота ми е бедността.
Сбърках.
Развързах го. Качих го на шейната. Довлякох го до къщата.
А после чух джипа.
Вкарах шейната вътре и го свалих до печката. Сашка се събуди от шума и изпищя.
— Тихо! — изсъсках. — Човек е. Ранен.
Сестра ми беше на девет. Научила се беше да не пита много.
Накладох огън с последните цепеници. Мъжът трепереше като лист. Устните му бяха сини, а дишането – плитко. Сварих вода, направих чай от мащерка. След половин час отвори очи.
— Къде съм? — гласът му беше като ръждясало желязо.
— При нас. В безопасност.
Погледна ме дълго. После каза:
— Те ще дойдат. Трябва да бягаш.
— Никъде няма да ходя — отвърнах. — Тук е домът ми.
Беше грешка. Знаех го още докато го казвах.
Около полунощ чух двигател. Фарове прорязаха тъмнината като ножове. Черен джип спря пред къщата.
— Скрий сестра си — прошепна мъжът.
Избутах Сашка под леглото. Тя стисна устни и се сви като мишка. Научила се беше.
Вратата се отвори с трясък.
Влязоха двама. Черни якета, студени очи. Единият държеше пистолет.
— Къде е? — изръмжа.
— Тук няма никой освен нас.
Ударът ме срази на пода. Устата ми се напълни с кръв.
— Стига.
Мъжът се изправи зад мен. Единият от нападателите замръзна.
— Шефе…?
Оказа се, че човекът, когото спасих, не беше жертва. Беше Борис Каменов – собственик на три завода и половин област. Хората му го бяха предали. Искали да го погребат в гората и да вземат всичко.
— Момчето няма нищо общо — каза Каменов тихо. — Пуснете ги.
— Вече е късно — отвърна другият и вдигна пистолета.
Изстрелът проехтя в малката стая.
Каменов се строполи. По бялата риза се разля тъмно петно. Сашка изпищя под леглото.
Преди да затвори очи, той ме хвана за ръката.
— В джоба… ключ… сейф… за вас…
Мъжете избягаха. Навън завиваше виелица.
Минаха три седмици.
Полицията дойде, записа показания, замина. Никой не търсеше убийците – нямаше свидетели, нямаше улики, нямаше интерес.
Почти бях забравил думите на Каменов, докато не реших да изхвърля окървавеното му сако. Ръката ми напипа нещо твърдо в подплатата. Разпорих плата.
Ключ. Малък, месингов, с номер.
И адрес, написан на парче хартия: „Пловдив, ул. Шипка 14, склад 7.“
Взех влака на следващия ден.
Складът беше стар, полуизоставен. Вътре – прах и миризма на мухъл. И един сейф в ъгъла.
Ключът пасна.
Вътре имаше пачки с пари – не знаех колко точно, но бяха много. Документи. И плик.
Отворих го.
„Ако четеш това, значи не съм оцелял. Но ти успя да останеш човек в момент, в който можеше да ме оставиш да умра. Всичко тук е твое. Не като награда – като отговорност. Погрижи се за сестра си. И за себе си.“
С тези пари купих малка къща в покрайнините на града. Записах Сашка на училище. Работех – честно, с ръцете си. Не станах богат, но никога повече не мръзнахме.
Понякога, когато зимата идва рано, спирам до прозореца и гледам снега.
И си мисля: тръгнах за дърва.
А намерих съдба. 😲
