Жегата на магистралата край Пловдив клатеше хоризонта като във филм, а аз се бях набълбукала в червена рокля до бедрото – директно от една фирмена среща тръгнах към дома. Отзад светнаха сините лампи, без да съм превишила нищо, без да съм мръднала от лентата. Патрулката ме залепи вдясно и аз спрях, още с онова усещане в стомаха, че сега някой ще си избие комплексите върху мен.
До прозореца се довлачи млад униформен – не от онези изморени чичковци, а лъснат, напарфюмиран, с усмивка тип „аз тука командвам“.
– Документите, госпожице – не каза „моля“, не каза нищо, само ме изгледа отгоре до долу, спря се на деколтето и ми стана ясно защо точно мен е спрял.
Подадох личната, талона и книжката. Ръката ми леко трепереше, но държах да изглеждам спокойна.
Той се облегна на вратата ми, все едно е неговата кола, и започна да прелиства страниците бавно, театрално.
– Ммм… доста годинки зад волана, а? – ухили се. – Такива като вас трябва да ги пращаме на инкасо, не на пътя.
– Има ли някакъв проблем? – попитах, усещайки как ми се качва кръвното.
– Има, има… – започна да изброява несъществуващи глупости: че съм сменяла лентата без мигач, че съм карала „подозрително бързо“, че гумите ми били „на доизживяване“. Накрая смени тона: – Ама то всичко се оправя… стига човек да е разбран.
Погледът му се закова във врата ми, после бавно се върна към лицето:
– Не ви се разправя по съдилища, нали?
Разбрах намека. Сдържах се да не му забия шамар през прозореца.
– Няма да ви дам подкуп – казах ясно. – Пишете, каквото ще пишете.
Усмивката му се сви. Очите му станаха студени.
Вдигна книжката ми пред лицето, извади я от калъфа и, без да ми мига окото, я сгъна.
– Последен шанс – прошепна. – Поне да се разберем като хора.
– Не.
Едно-единствено „не“, но го казах така, че дори аз се стреснах от гласа си.
Тогава той го направи. Хвана книжката с двете ръце и я строши през средата. Пластмасата изпука, сякаш ми счупи собственото его. Парчетата паднаха в скута ми.
– Жалко, ей… – изсмя се. – Сега ще видим как ще караш.
В този миг не бях просто уплашена – причерня ми, свят ми се зави от унижение. Някакъв самодоволен келеш със значка току-що беше стъпкал всички години, в които съм си плащала застраховки, данъци, всичко.
Той тръгна да ми диктува „акт“ през прозореца, но аз вече не го слушах. В главата ми тиктакаше само едно: това няма да свърши така. Не и с мен.
Бавно, нарочно бавно, пъхнах ръка в жабката. Той ме изгледа подозрително.
– Какво правите? – озъби се, но в гласа му за пръв път прозвуча леко съмнение.
Пръстите ми напипаха червеното пластмасово калъфче. Извадих го и го сложих на таблото така, че да го вижда добре. Очите му примигнаха, когато видя златистия герб и надписа върху служебното удостоверение.
Усетих как страхът в мен се сменя с ледено спокойствие.
– Сега ти си този, който има проблем – казах и прехапах устна, за да не се усмихна. – Голям, червен проблем.
Писъкът на гумите зад гърба му го извади от транса по-бързо от всяка заповед.
Отстрани, почти безшумно, спря тъмносин „Шкода“ с надпис „Вътрешна сигурност – МВР“. От колата излезе мъж на около петдесет, с побеляли слепоочия и онзи спокоен поглед, който имат само хората, свикнали да командват и идиоти, и герои. Приближи се до патрулката, после до моя прозорец.
– Нищо лично, колежке, просто минавахме наблизо – каза той, като закова поглед върху червеното ми удостоверение. – Инспектор Георгиев, вътрешна. Ще ми дадете ли за минутка документите на госпожицата… и остатъците от книжката ѝ?
Младият катаджия пребледня така, че дори загара по врата му избледня.
– Ама… господин инспектор, то… просто… тя… – започна да мънка.
– Млъкни – отсече Георгиев. – Камерите в колата ти записваха ли? Ако си ги изключил, става още по-интересно.
Той отвори вратата ми, помогна ми да сляза и тихо прошепна:
– Останете до моята кола. Оттук нататък аз говоря.
За първи път от началото на ужаса коленете ми спряха да треперят. Гледах как двамата се отдалечават към патрулката, а Георгиев вече му диктуваше:
– Сваляш жилетката, оставяш оръжието вътре, служебната карта – също. От този момент си временно отстранен.
Катаджията опита да се надуе:
– Нямате право, аз само…
– Аз имам право на всичко, което законът ми позволява – прекъсна го. – А законът не познава „плаши гражданите и къса книжки“. Познава рекет, злоупотреба със служебно положение и унищожаване на документ.
След десетина минути вече бях в колата на Вътрешна сигурност, а той – на задната седалка на собствената си патрулка, блед като платно. Георгиев ми върна разкъсаната книжка.
– Ще получите нова, за наша сметка – усмихна се кратко. – Но, ако искате, може да настояваме и за дисциплинарно уволнение, и за прокурор.
– Искам – казах, без да мигам. – Искам да запомни, че не всяка жена зад волана е лесна плячка.
Докато пишех показанията си в районното, той седеше срещу мен с белезници, гледаше в масата и стискаше челюст, сякаш някой му е забил юмрук. В един момент вдигна очи:
– Госпожице… може ли да…
– Не сме на „госпожице“ – прекъснах го. – Оттук нататък ще ми казвате „госпожо инспектор“.
Месец по-късно получих обаждане: дисциплинарно уволнен, започната проверка от прокуратурата, а записите от патрулката – приложени по делото. Новата ми книжка дойде с куриер до службата, заедно с официално извинение от началника на „Пътна полиция“.
Сложих я в същия онзи калъф, дето той беше строшил, и си обещах нещо просто – следващия път, когато някой самодоволен униформен реши да си мери егото с мен, няма да чакам да стигне до хрущенето на пластмасата. Ще го спра още на първия мръсен намек.
