Иван никога не си беше представял, че ще го събуди не будилник, а звънене от непознат номер в шест сутринта.
– Господин Димитров? – чу сух женски глас. – Обаждам се от Районния съд. Днес в девет започва опис на имуществото ви. Присъствието не е задължително, но… препоръчително.
В девет и половина вече гледаше как чужди хора лепят лепенки „ЗАПОРИРАНО“ върху скъпите му картини, телевизора с екран колкото витрина и дори върху машината за кафе, с която толкова се хвалеше по сторита.
Съдружникът му Миро не дойде. Марина, жената, заради която бе продал душата си, изпрати само SMS: „Не мога да се замесвам, прости.“
Беше я подписала с емотикон сълза.
До вечерта Иван вече знаеше: фирмата е прехвърлена, сметките – източени, апартаментът – ипотекиран. От богаташ с „Г-класа“ се беше превърнал в длъжник с една торба дрехи и ключ за кола, която все още не бяха намерили как да запорират.
Нощта я прекара в евтин хотел до автогарата. Стаята миришеше на влага и на чужди цигари. Включи телевизора, изгледа половин турски сериал без звук и накрая се свлече на леглото, взирайки се в пожълтелия таван.
Тогава за първи път от години си спомни майка си.
Спомни си как я натъпка в онзи автобус:
– Мамо, тук не е за теб. В селото ще ти е по-добре, въздух, градина… Ще ти пращам пари, ще идваш по празниците.
Тя стискаше една платнена чанта с буркани и продължаваше да му оправя якето, сякаш е още ученик.
– Добре, мамо, щом казваш. Само да си жив и здрав.
Това „само да си жив и здрав“ сега звучеше като присъда.
Сутринта Иван стана с едно-единствено решение: ще кара до селото. Няма пари, но има гориво в резервоара и още малко остатъчен кураж. Ако не поиска прошка сега, може никога да няма втори шанс.
Пътят към Враца беше сив и празен. Колкото повече се отдалечаваше от София, толкова по-силно го стягаше гърдите. Мислеше си как ще падне на колене пред майка си, как ще я моли да се върне при него в града, как ще ѝ обещае, че всичко ще оправи.
Селото го посрещна с тишина и три въртящи се на вятъра найлона по жиците. Някога му се струваше „умряло“, сега му изглеждаше по-живо от всякога.
Когато зави по улицата към тяхната къща, сърцето му се качи в гърлото. Ограда – същата крива, портата – същата сива дъска. Само че над нея, вместо стара табелка „Пазете се от кучето“, висеше нещо бяло.
Спря джипа, слезе и тръгна към портата. Снегът хрупаше под обувките му, вятърът му брулеше лицето, но той гледаше само в едно – в листа, залепен с тиксо върху дървото.
Некролог.
Лицето на майка му, усмихната на някаква стара снимка, която той дори не помнеше.
Краката му омекнаха.
Под некролога висеше пощенски плик. На него, с познат треперещ почерк, беше изписано: „За Иван – когато най-после си спомни, че има майка.“
Ръцете му трепериха, докато късаше плика. Вътре – сгънат лист от ученическа тетрадка и една разписка от пощата.
Първо видя разписката. Там, на черно-бяло, пишеше: „Нареден превод – 250 лв. Получател: Иван Димитров“. Дата – от преди две години.
Сетне прочете писмото:
„Сине,
не знам дали ще дойдеш някога да ме видиш. Знам, че ти е работа, бизнес, градски живот. Само те моля да не се ядосваш, че пращам от пенсията си по малко пари по сметката ти – леля Пенка каза, че фирмите имали и тежки моменти.
Аз много не разбирам, но Господ вижда всичко. Ако някой те лъже, той ще си плати.
Ако четеш това писмо, значи или съм много щастлива, че си дошъл, или вече не съм тук. И в двата случая искам да знаеш – прощавам ти, че ме остави. Най-много ме боли, че не познаваш себе си, не че не познаваш мен.
Поканих леля Пенка да залепи това писмо на портата, ако ме няма, когато се върнеш. Тя знае всичко.
Мама“
Сълзите му капаха върху тетрадката, но той все още не можеше да плаче истински. Беше като замаян.
Отиде направо при свещеника. Дърт човек с дебели очила, който го изгледа от глава до пети и само поклати глава.
– Закъсня, момче. – въздъхна. – Преди пет дни я погребахме. Все за тебе говореше. Идваше да запали свещ, да пита Господ да не ти взима акъла от парите.
Оказа се, че майка му не е живяла в мизерия. Напротив – била е душата на селото. Варяла лютеница за съседите, гледала децата им, чистела в черквата. Пращала по малко пари на Иван всеки месец, „за да не затъне фирмата“. Разписките се пазели в пощата.
– Ама аз… никога не съм получавал тези пари – прошепна той.
– Получавал си, синко. – намеси се от вратата леля Пенка, която бе дошла да вземе свещи. – Само че не лично ти. Момичето от пощата каза, че все една и съща хубавкиня идва с пълномощно на твое име. Марина, нали така ѝ беше името?
Иван усети как всичко в него се обръща.
Леля Пенка се изпъна и извади от чантата си копие на листа.
– Това пълномощно майка ти го намери в една папка, дето Миро беше оставил у вас, когато още идваше. Даде го на мен да го пазя. Гледай подписа.
На листа ясно се виждаше подписът му – но той знаеше, че никога не е подписвал такова нещо. Миро беше „уреждал“ документите, а Иван тогава подписваше всичко, което му бутнат.
– Така Марина е теглила парите – продължи свещеникът. – Господ вижда.
На гробищата над селото земята беше прясно разровена. На кръста нямаше нищо освен името, годините и едно малко дървено ангелче. Иван коленичи в снега, прегърна кръста и най-после изрева като животно.
– Мамо, прости ми…
Когато гласът му пресъхна, болката се смени с нещо друго – ледено спокойствие.
Слезе до селото, намери нотариуса и леля Пенка.
– Тази къща – посочи към прозореца, – прехвърлете я на ваше име, лельо Пена. Майка ми е живяла тук заради вас. Не искам нито тухла, нито двор.
– А ти, момче? – попита нотариусът. – Къде ще живееш?
– Ще си намеря – каза Иван. – Засега имам само едно да свърша.
Върна се в София същата вечер.
Първо отиде при банката и поиска копия от всички преводи по сметката си. Папката, която получи, беше дебела. Всяка страница беше още един шамар: преводи от селската поща, суми – по 200, по 300 лева, редовно, всеки месец в продължение на години.
После отиде при адвокат.
– Имате ли доказателства, че някой е теглил тези пари без ваше знание? – попита мъжът, докато разглеждаше документите.
– Имам – отвърна Иван. – Пълномощното, което никога не съм искал, свидетелите от селото и служителката от пощата, която познава Марина по лице.
Адвокатът се усмихна криво.
– Значи не сте останал съвсем глупав. Ще ги съдим и двамата – за измама, присвояване и каквото още можем да измислим.
Съдът дойде година по-късно.
Марина влезе в залата с нова чанта и старото самочувствие, а Миро – с евтин адвокат и смъкнат поглед. Когато съдията прочете пълномощното и изслуша показанията на служителката от пощата и леля Пенка, лицето на Марина побеля.
– Това… това не е така, – заекна тя. – Майка ти сама каза…
– Майка ми умря, докато ти ѝ взимаше пенсията – прекъсна я Иван. – И сега ще платиш и за това.
Делото завърши с условни присъди, но и с нещо много по-болезнено за тях – конфискация на имоти и сметки. Апартаментът, който Марина така гордо показваше в „Инстаграм“, беше продаден на търг. Парите, които останаха след връщане на дълговете по фирмата, Иван преведе на черквата в селото.
– Направете столова за старите хора – каза на попа. – Така майка ми няма да е гладувала напразно.
Самият той започна работа в сервиз за коли – без костюм, без лъскави обувки. Майсторите го бъзикаха, че от „баровец с джип“ е станал „момче за всичко“.
Но вечер, когато ръцете му миришеха на масло, а не на евтин парфюм, за първи път от години се чувстваше човек.
Всеки месец, в деня, в който майка му беше пращала пари по пощата, той зареждаше джипа, караше до селото и носеше по торба продукти на старите хора. Сядаше на пейката пред тяхната къща – вече на името на леля Пенка – и си говореше с майка си.
– Виждаш ли, мамо – казваше тихо. – Кармата дойде. Но не за теб. За мен. И за тях.
