Митко винаги е бил „малкият брат“. Този, на когото трябваше да помагам, когото трябваше да спасявам от залагания, от кредити, от лоши връзки. Когато ме помоли да му помогна с преместването в новия апартамент, не се замислих и за секунда. Оставих жена си, Елена, да си почива вкъщи – каза, че я боли глава – и отидох да мъкна кашони.
Мебелите бяха тежки, социалистически, масивни. Накрая остана само диванът в хола.
— Давай, Васе, на три! — напъна се Митко.
Повдигнахме го. И тогава я видях.
Гривната лежеше там, неестествено лъскава на фона на сивия прах. В главата ми нахлуха спомените от онази вечер преди месец. Елена се прибра разплакана, обърнала цялата къща наопаки. „Изгубих я, Васко, някъде в мола, докато мерих дрехи!“ – хлипаше тя. Аз я успокоявах. Дори ѝ купих цветя, за да не се ядосва.
А гривната е била тук. Под дивана на брат ми.
Когато Митко започна да пелтечи, всичко ми се изясни. „Главоболията“ в събота вечер. Неговите внезапни „командировки“. Погледите им по семейните вечери, които бях мислил за обикновена дружелюбност.
Не го ударих. Искаше ми се да го размажа в стената, но това щеше да е твърде лесно за него.
Прибрах гривната в джоба си и излязох от апартамента, без да кажа нито дума повече. Той тичаше след мен по стълбите, молеше се, дърпаше ме за ръкава като малко дете.
— Васе, помисли за мама! Ще я убиеш, ако разбере!
Спрях и се обърнах.
— Ти не мисли за мама, когато лягаше с жена ми, нали?
Прибрах се вкъщи. Елена лежеше на дивана и гледаше телевизия. Когато ме видя, се усмихна лениво.
— Свършихте бързо?
Извадих гривната и я хвърлих в скута ѝ. Усмивката ѝ замръзна.
— Намерих я. При Митко. Под спалнята му.
Последваха писъци, молби, обвинения. „Беше грешка“, „Само веднъж“, „Ти никога те няма“. Класиката.
Изхвърлих я същата вечер. Смених патрона на вратата веднага след като тя излезе с два куфара.
На следващия ден отидох при жената на Митко – Силвия. Тя е добра жена, не заслужаваше да живее в лъжа. Разказах ѝ всичко. Тя не плака пред мен. Само ми благодари и ми направи кафе.
Разводът мина бързо. Взех колата и вилата, защото Елена нямаше очи да поиска и стотинка. Срамът ѝ беше по-силен от алчността, поне в съда.
Силвия обаче не беше толкова милостива към брат ми. Тя му взе всичко – децата, семейното жилище, дори колата. Остави го само с онзи стар диван и куп бързи кредити, които беше теглил, за да води жена ми по хотели.
Мина година. Аз се възстанових. Трудно е, когато двамата най-близки хора те предадат едновременно, но самотата се оказа по-лечебна от фалшивата компания. Ремонтирах вилата, започнах да ходя за риба, дишах свободно.
Онзи ден телефонът ми звънна. Беше непознат номер. Вдигнах.
— Бате… зле съм — гласът отсреща беше дрезгав, смачкан. — Нямам работа, хазаинът ме гони… Елена ме заряза за някакъв чичка с пари още на третия месец… Може ли да ми услужиш с малко пари? Само да си платя тока.
Засмях се. Смехът ми прозвуча стряскащо силно в тишината на колата.
— Митко, помниш ли гривната? — попитах го тихо.
— Какво? Да… защо? — запелтечи той.
— Продадох я миналата седмица. Взех добри пари.
— Е, супер… значи можеш да помогнеш на брат си, нали? Кръвта вода не става…
— Парите ги дарих на дом за сираци, Митко. За да може поне едно добро нещо да излезе от вашата мръсотия. А ти… ти се оправяй сам. Този път диванът е твърде тежък и аз няма да го нося вместо теб.
Затворих телефона и блокирах номера завинаги. Кръвта може и да не става вода, но понякога става отрова. И единственият начин да оцелееш, е да я изхвърлиш от вените си.
