Всичко започна с манията му за пестене. Първо спряхме да купуваме „скъпи“ храни, после спря да пуска парното, а накрая реши, че и здравните осигуровки са „измама на системата“. Но никога, дори в най-черните си кошмари, не съм вярвала, че ще стигне дотук.
Контракциите зачестиха. Бяха на всеки три минути. Усещах как бебето се придвижва надолу, разкъсвайки ме отвътре. Бях затворена в спалнята на седмия етаж, а телефонът ми беше останал в кухнята. Митко го беше прибрал, „за да не ме облъчва 5G-то“, докато раждам.
– Митко, моля те! – плачех аз, драскайки по вратата. – Не знаеш какво правиш! Ако стане усложнение, и двамата ще умрем!
– Стига глупости! – гласът му беше раздразнен, все едно му исках пари за фризьор, а не медицинска помощ. – Бабите ни на нивата са раждали. Какво ти е толкова специалното? Спестените пари ще отидат за колата. Трябва ми нова газова уредба.
Това изречение пречупи нещо в мен. Животът на сина ни струваше по-малко от газова уредба.
Погледнах към прозореца. Беше стар, с дървена дограма. Взех кристалната ваза. Беше тежка, масивна, от онези соц-украшения, които събират прах. Засилих се и я стоварих с всичка сила върху стъклото на прозореца към терасата.
Звънът на счупено стъкло беше оглушителен. Парчета се разпиляха навсякъде. Студеният февруарски въздух нахлу в стаята.
– Помощ! Убиват ме! – започнах да крещя с цяло гърло към съседния блок. – Помощ! Раждам!
Митко отключи вратата и нахлу вътре, пребледнял.
– Ти луда ли си ма?! Какво ще кажат хората?! – изсъска той и се опита да ме хване за ръката.
Но аз вече не бях негова жена. Бях майка, която защитава детето си. Забих нокти в лицето му с такава сила, че видях кървави бразди да се появяват моментално. Той политна назад, шокиран.
Не спрях дотук. Избутах го в коридора, докато той се държеше за лицето, и успях да стигна до външната врата. Точно тогава съседката отдолу, леля Ваня, вече блъскаше по вратата.
– Какво става тук бе, изверги?! – викаше тя.
Отворих и паднах в ръцете ѝ.
– Линейка… – прошепнах. – Той не ме пускаше…
Полицията дойде преди линейката. Митко се опитваше да обясни на униформените, че било „семеен спор“ и че съм „хормонална“. Но когато видяха кръвта по пода и разбития прозорец, никой не го слушаше.
Родих сина си, Александър, в линейката, на път за „Майчин дом“. Беше здраво и силно бебе, което изплака веднага, сякаш и то беше бясно на баща си.
Днес Митко има ограничителна заповед и дело за домашно насилие. Колата му стои пред блока, без нова газова уредба. А аз и Алекс сме при родителите ми. Всеки път, когато го погледна, си спомням, че животът му висеше на косъм заради няколкостотин лева. Но платих най-високата цена – тази да разбера за кого съм се омъжила всъщност.
