Усетих ледените му пръсти върху китката си, но не за да ме погали, а за да провери пулса ми.
– Спи ли? – прошепна женски глас, който познавах до болка. Гласът на сестра ми.
– Като пън – отвърна съпругът ми и се разсмя тихо, злобно. – Докторите казаха, че е зеленчук. Още ден-два и ще ни предложат да изключат апаратите. Тогава, мила моя, всичко е наше. Апартаментът, фирмата, сметките.
Лежах неподвижно, затворена в собственото си тяло, а всяка тяхна дума се забиваше в гърдите ми като пирон. Бях в „кома“ след тежка катастрофа. Или поне така си мислеха.
Всъщност бях в съзнание от часове. Но когато чух токчетата на сестра ми да тракат към леглото ми, инстинктът ми на звяр ме накара да остана със затворени очи.
– Виж я – изсъска сестра ми, докато дърпаше пръстена от отпуснатият ми пръст. – Винаги съм мразела този пръстен. Сега поне ще отива на новия ми маникюр.
– Хайде, остави я – нетърпеливо каза мъжът ми. – Ела да отпразнуваме свободата. Най-накрая се отървахме от тая кучка.
Усетих как той се наведе над мен. Дъхът му миришеше на уиски.
– Умирай по-бързо, скъпа – прошепна той в ухото ми. – Омръзна ми да те чакам.
Това беше мигът. Точката на пречупване.
Рязко отворих очи и забих поглед право в неговия. Той отскочи назад, пребледнял като платно, и се блъсна в масичката с лекарствата.
– Не бързай толкова, Георги – казах с пресъхнал, но твърд глас. – Адвокатите чакат в коридора.
В стаята настъпи мъртва тишина. Само мониторът за сърдечен ритъм писукаше учестено – но не моят, а техният пулс сигурно щеше да счупи машината.
– Е-елена? – заекна сестра ми, изпускайки откраднатия пръстен на пода. – Ама… докторите казаха…
– Докторите са мои приятели, Кате – усмихнах се аз, макар че лицето ме болеше. – Платих им да ви кажат това. Исках да видя колко време ще ви трябва, за да ме погребете. Не очаквах да е по-малко от 24 часа.
Георги се опита да се събере.
– Миличка, ти не разбираш… ние просто… от стрес… говорехме глупости…
– Спести си го – прекъснах го аз и натиснах червения бутон до леглото.
Вратата се отвори и влязоха двама униформени полицаи, последвани от адвоката ми.
– Георги Иванов и Катя Стоянова? – попита единият полицай. – Имаме запис от последните 15 минути в тази стая. Признания за фалшифициране на подпис, планиране на убийство и кражба на лични вещи.
Видях как „големият бизнесмен“ се свлича на стола, хванал главата си с ръце. Сестра ми започна да реве и да се моли, но беше късно.
– И още нещо – казах, докато им слагаха белезниците. – Колата ми. Спирачките не отказаха просто така, нали, Георги? Механиците откриха срязаните маркучи. Това вече е опит за предумишлено убийство. Доживот.
Изведоха ги като престъпници, каквито бяха. Аз останах в леглото, сама, с разбито тяло, но с чиста душа. Болеше ме не от раните, а от предателството. Но знаех едно – вълците, които отгледах в дома си, вече бяха в клетка. А аз… аз щях да се изправя. По-силна от всякога. 🚑👮♀️
