Цигарата ми прогори дупка в мушамата на масата, когато видях собственото си лице, но подуто и посиняло от бой, да стои на прага на вратата.
Беше 3 през нощта, а в коридора на панелката ми в „Люлин“ се свлече сестра ми близначка – Ана. Онази, „успешната“. Тази, за която мама винаги говореше с гордост. С богатия мъж, с къщата в „Бояна“, с джипа за 200 бона.
Сега „принцесата“ приличаше на сдъвкана и изплюта. Едното ѝ око беше затворено, устната – сцепена, а по шията ѝ личаха сини отпечатъци от пръсти.
– Този път ще ме убие, Галя – изхлипа тя и заби лице в мръсния ми килим. – Сбърках мусоака. Само за това…
Докато промивах раните ѝ с пърцуцата на съседа (нямах спирт), ми причерня. Аз съм „черната овца“. Тази, която работи в склада, пуши евтини цигари и няма маникюр, но има белези по кокалчетата. Ана винаги беше нежната, аз бях кучето.
– Лягай да спиш – казах сухо и станах.
– Къде отиваш? – трепереше тя. – Не се връщай там, той е с охрана, ще те смаже!
– Той има жена, която я е страх да диша – казах аз и започнах да свалям анцуга си. – Но няма представа, че тази нощ жена му се е променила.
Нахлузих скъпото ѝ, оцапано с кръв палто. Взех ключовете за джипа. Погледнах се в огледалото. Бяхме еднакви. Само погледът ми беше друг – в него нямаше страх, а само чиста, ледена омраза.
Паркирах джипа пред палата в „Бояна“ с мръсна газ, направо върху райграса. Влязох с шут. Кирил седеше на дивана, налял си уиски, и гледаше мач. Дори не се обърна.
– Върна се да си допросиш боя ли, ма? – изръмжа той, без да става. – Този път гледай да не ми цапаш пода с кръв.
Приближих се бавно. Сърцето ми биеше, но не от страх, а от адреналин. Взех кристалната чаша от ръката му и я пуснах на пода. Звънът на стъклото го накара да скочи.
– Ти луда ли си, бе?! – замахна той с онази увереност на човек, който никога не е срещал съпротива.
Това беше грешката му.
Хванах китката му във въздуха и я извих назад, докато не чух отчетливо изпукване. Той изрева от болка и изненада, свивайки се на две. Не му дадох време да си поеме въздух – коляното ми се заби в стомаха му с всичка сила.
Кирил се просна на пода, давейки се и ловящ въздух като шаран на сухо. Настъпих го по врата с калния си ботуш.
– Слушай внимателно, боклук – изсъсках му в лицето. – Аз не съм Ана. Ана плаче в кухнята. Аз съм онази, която ще те накара да съжаляваш, че си се родил мъж.
Той ме гледаше с разшизени от ужас очи. Не разбираше какво става. Жена му, която до преди час се свиваше в ъгъла, сега го държеше прикован за земята.
– Утре сутринта – продължих тихо – ще отидеш при нотариуса. Ще прехвърлиш къщата, колите и сметките на името на жена си. Ще подпишеш развода по взаимно съгласие. И ще изчезнеш.
– Ти… ти си луда… – прохриптя той.
Натиснах по-силно с тока на ботуша.
– Не, скъпи. Аз съм просто сестрата от „Люлин“. И ако още веднъж доближиш Ана, няма да ти чупя само китката. Ще те намеря и вдън земя.
На сутринта Кирил беше по-нисок от тревата. Подписа всичко с гипсирана ръка. Ана не можеше да повярва. Сега живеем двете в голямата къща. Аз съм шеф на охраната ѝ. И никой, никога повече не посмя да я пипне с пръст. 👊
