Никога не съм искала да ходя на тази среща на випуска. Петнадесет години бях бягала от спомена за гимназията в Пловдив, където бях просто „Враната“ – момичето с вечните черни дрехи втора употреба, което стоеше в ъгъла и четеше, докато другите обсъждаха мода и гаджета. Но поканата дойде точно когато се върнах в града, и някаква глупава носталгия, или може би желание да видя дали нещата са се променили, ме накара да отида.
Ресторантът беше един от най-скъпите в града – „Златен век“. Облечех най-хубавата си черна рокля. Не беше маркова, но ми стоеше добре. Или поне така си мислех, докато не влязох и не видях блясъка на пайети, сатен и злато. Силвия и нейната свита бяха окупирали централната маса.
— Вижте кой долетя! — гласът на Силвия беше същият – писклив и нахален. — Враната си е Врана. Дори след 15 години не си се научила да се обличаш, Ели. Това откъде е, от баба ти ли?
Опитах се да я игнорирам и да си поръчам вода, но тя не спираше.
— Чух, че още си сама. Жалко. Моят мъж ми купи новата кола вчера, просто защото бях тъжна. А ти? С какво дойде? С автобуса?
Тогава се случи заливането с виното. Нарочно беше. Видях злобата в очите й, преди чашата да „полети“. Унижението беше пълно. Силвия се смееше, а сервитьорите се споглеждаха притеснено.
Когато хванах ръката й, видях страх в очите й за първи път.
— Какво правиш? Знаеш ли коя съм аз? Мъжът ми държи половината център! Ще те унищожа! — крещеше тя, опитвайки се да се дръпне.
В този момент управителят на ресторанта, г-н Колев, дотича притеснен. Силвия веднага смени тона на жертва.
— Колев! Изхвърлете тази просякиня! Нападна ме! Вижте какво направи, изцапа ми роклята! Искам да я изхвърлите веднага, иначе мъжът ми ще ви затвори дупката!
Г-н Колев пребледня, но не погледна към нея. Той се поклони леко към мен.
— Г-жо Петрова, добре ли сте? Моля за извинение, веднага ще донесем кърпи. Искате ли да повикам охраната?
— Колев, ти луд ли си? — изпищя Силвия, като гласът й трепереше от истерия. — Каква госпожа Петрова? Това е Ели Враната! Тя няма два лева в джоба си! Баща ми й плащаше закуските в училище!
Управителят се изправи и я погледна с ледено презрение.
— Госпожа Силвия, препоръчвам ви да си мерите приказките. Госпожа Елица Петрова е новият собственик на веригата ресторанти „Златен век“. Тя купи бизнеса преди месец. На практика… в момента вие сте нейн гост.
Чу се как някой изпусна вилица. Звукът отекна като изстрел. Свитата на Силвия бавно се отдръпна от нея, сякаш беше заразна.
Силвия пребледня толкова рязко, че фон дьо тенът й заприлича на маска. Устата й се отваряше и затваряше като на риба на сухо.
— Т-това е лъжа! — заекна тя, но вече без предишната увереност. — Невъзможно… Мъжът ми… Стефан ще ви съсипе! Той познава кмета! Той…
Аз се разсмях. Този път искрено. Пуснах ръката й, сякаш беше нещо мръсно, и взех салфетката, която Колев ми подаде.
— Стефан ли? — попитах спокойно, докато попивах виното от роклята си. — Стефан, който има автокъща на „Брезовско шосе“?
— Да! — Силвия вирна брадичка, мислейки, че е намерила спасение. — И той ще дойде ей сега да те постави на мястото ти!
— Не вярвам да дойде, Силве — казах тихо, накланяйки се към нея. — Защото в момента Стефан е в офиса ми и се моли на адвокатите ми да не му прекратяваме договора за наем. Той не ти ли каза? Закъснял е с плащанията за терена с шест месеца. Всъщност, новата ти кола е купена с парите, които дължи на моята фирма.
Силвия се олюля. Очите й се напълниха със сълзи – но не от разкаяние, а от чист, неподправен ужас. Всички в залата гледаха към нея. „Пауните“, които допреди малко й се възхищаваха, сега си шушукаха и се подхилваха злорадо.
— Колев — обърнах се аз към управителя. — Тази дама си тръгва. И, моля те, увери се, че ще плати сметката за изцапаната покривка и моята рокля, преди да излезе. Тук не е благотворително дружество.
— Разбира се, госпожо Петрова.
Силвия се опита да каже нещо, да запази някакво достойнство, но само изхлипа, грабна чантата си и побягна към изхода, препъвайки се във високите си токчета. Никой не тръгна след нея.
Обърнах се към занемелия клас. Всички ме гледаха със смесица от страх и уважение.
— Е — казах и се усмихнах, вдигайки нова чаша вино, която сервитьорът ми подаде мигновено. — Вечерята е от мен. Но без петна по покривките, ако обичате.
Настана оживление. Всички се втурнаха да ме поздравяват, да ми напомнят колко близки сме били в училище и как „винаги са знаели“, че ще успея. Гледах ги и кимах.
Враната може и да беше изчезнала, но паметта й беше дълга. Тази вечер беше само началото.
