Георги се нанесе у дома преди шест месеца. Историята беше сърцераздирателна – хазяинът го изгонил, работата не вървяла, нямал къде да отиде. Аз, глупачката, го приех с отворени обятия. Нали се обичахме? Нали хората си помагат?
Първата седмица беше добре. Той чистеше, помагаше. Но много бързо „гостът“ се превърна в господар.
— Мария, пак ли няма месо? — мрънкаше той, докато ровеше в тенджерата с постен боб. — Мъж не се храни с трева.
— Георги, знаеш, че заплатата ми е малка. Токът дойде 200 лева този месец.
Той винаги въздишаше тежко, сякаш аз бях виновна за световната икономическа криза.
— Ех, Мария… Ако имах работа, щях да те позлатя. Но знаеш колко е трудно сега. Никой не търси специалисти като мен.
И аз вярвах. Работех на две места – сутрин в офиса, вечер чистех входове, за да можем да си позволим „месо за господина“. А той? Той по цял ден стоеше пред телевизора или „търсеше работа“ в кафенето с приятели (които незнайно как черпеше, въпреки че уж нямаше стотинка).
Истината излезе наяве съвсем случайно. Георги беше забравил телефона си на масата, докато се къпеше. Екранът светна. Съобщение от непознат номер:
„Пешо, наемът за апартамента ти е преведен. 1200 лв. Мерси, брат, жилището е супер.“
Замръзнах. Апартамент? Наем?
Разрових се в нещата му. В старите му зимни обувки в шкафа, под стелката, намерих плик с пари и банкови извлечения. Този човек, който ми броеше стотинките за хляб, имаше собствен тристаен апартамент в центъра, който даваше под наем, и спестявания, с които можеше да си купи кола на момента.
Когато излезе от банята, по хавлия и с онази нагла усмивка, аз вече бях събрала багажа му. Не в куфари. В черни чували за боклук.
— Какво става? — попита той, виждайки чувалите в коридора. — Чистиш ли?
— Чистя — казах и хвърлих банковото извлечение в лицето му. — Чистя живота си от паразити.
Той погледна листа и пребледня. Опита се да замаже, да се усмихне чаровно.
— Мило, чакай да обясня… Това е за нашето бъдеще! Събирах пари за сватба! За нас! Не исках да ги харчим за глупости!
— Глупости? — изсмях се истерично. — Храната ми е глупост? Токът ми е глупост? Моят труд е глупост?
Отворих вратата и изритах най-близкия чувал към стълбището. Той се търколи надолу с трясък.
— Имаш точно две минути да изчезнеш, преди да се обадя на полицията и да кажа, че непознат е нахлул в дома ми.
— Ти си луда! Къде ще отида посред нощ?! — изкрещя той, докато си събираше разпилените дрехи от стълбите.
— В собствения си апартамент, Георги! — затръшнах вратата под носа му.
Чух го да блъска и да псува отвън, но аз само завъртях ключа два пъти. След това си сипах чаша вино – от онова, скъпото, което той беше купил и скрил „за специален повод“. Е, поводът дойде.
Никога не се почувствах толкова богата, колкото в момента, в който останах сама.
