Нощните дежурства в „Пирогов“ те учат да не задаваш въпроси, а да действаш. Но тази нощ въпросите крещяха в главата ми по-силно от сирените.
Когато линейките спряха на рампата, очаквах поредната катастрофа. Вместо това, видях живота си, разпръснат на три носилки.
Алекс, моето момче, беше по средата. Отляво – сестра ми Ели, която уж го гледаше за вечерта. Отдясно – Виктор, съпругът ми, който трябваше да е в командировка.
И тримата бяха с яркочервени лица – класически симптом на отравяне с въглероден окис.
– Вкарвайте ги веднага в барокамерата! – изкомандва шефът на смяната, д-р Попов. – Ивана, ти не се доближавай. Емоционално ангажирана си.
– Добре съм – излъгах, докато ръцете ми трепереха. – Просто… искам да видя сина си.
Докато сестрите подготвяха системите, аз стоях до малкия Алекс и гледах как гърдите му се повдигат едва-едва. Историята на парамедиците беше кратка и брутална: „Сигнал от съседи за миризма на газ. Разбита врата. Намерени в безсъзнание в апартамента на сестрата.“
Логиката беше желязна. Инцидент. Газова бутилка.
Но нещо ме гризеше.
Виктор ми беше изпратил снимка от хотела в Пловдив в 20:00 часа. Сега беше 03:00 сутринта. Как се беше телепортирал в апартамента на сестра ми? И защо, по дяволите, е бил там по време на теч на газ?
Докато ги вкарваха в барокамерата за хипербарна оксигенация, аз отидох в лабораторията. Трябваше да видя кръвните показатели.
Резултатите за карбоксихемоглобин потвърдиха диагнозата – тежко обгазяване. Щеше да им мине. Щяха да се събудят с главоболие, но живи.
Но погледът ми се задържа върху изследванията на Алекс.
Имаше нещо друго. Нещо, което нямаше нищо общо с газа.
В кръвта на тригодишния ми син имаше следи от диазепам. Успокоително за възрастни.
Сърцето ми спря за секунда, а после заби с ярост, която можеше да срути болницата.
Картината се подреди в главата ми с ужасяваща яснота.
Виктор не е бил в Пловдив. Върнал се е тайно. Отишъл е при Ели. И за да не им пречи детето… за да не се събуди, докато те са заедно в другата стая… те са го дрогирали.
А течът на газ? Това беше просто карма. Съдбата се беше намесила, за да ги спре.
Върнах се в залата точно когато започнаха да идват в съзнание.
Виктор отвори очи пръв. Видя ме надвесена над него, видя бялата престилка и за миг в погледа му проблесна облекчение – жена му го е спасила.
После видя ледената маска на лицето ми и облекчението се превърна в страх.
– Иве… какво стана? – изхриптя той.
– Стана авария – казах тихо, накланяйки се към ухото му, докато д-р Попов беше гърбом към нас. – Газовата печка на Ели.
Той затвори очи.
– Ох, слава богу, че сме живи…
– Живи сте – потвърдих аз. – Но има един проблем, Виктор.
Той ме погледна въпросително.
– Като лекуващ лекар, бях длъжна да уведомя полицията – казах с равен, делови тон. – Не за газа. А за детето.
– Какво?
– В кръвта на Алекс има диазепам, Виктор. Доза, която можеше да спре сърцето му.
Виктор се опита да седне, но системите го дръпнаха назад. Лицето му стана мъртвешки бяло, този път не от газа.
– Иве, мога да обясня… Той плачеше, не можеше да заспи…
– И затова му дадохте успокоително, за да можете да си легнете със сестра ми? – попитах, без да повишавам глас.
На съседното легло Ели започна да хлипа тихо. Беше чула всичко.
– Социалните служби идват след десет минути – продължих, поглеждайки часовника си. – Протоколът е задействан. Опит за отравяне на малолетно лице. Тъй като сте намерени в безпомощно състояние заедно, и двамата сте заподозрени.
– Ти ни натопи! – извика Ели. – Собствената ти сестра!
Усмихнах се. Беше тъжна, крива усмивка.
– Не, Ели. Аз ви спасих живота тази нощ. Ако не бях аз, дежурният щеше да ви остави да чакате още десет минути, които щяха да са фатални за мозъците ви. Спасих ви, за да можете да понесете отговорност.
Обърнах се към вратата, където вече влизаха двама униформени полицаи, водени от социален работник.
– Господа – посочих към двете легла. – Пациентите са стабилни и контактни. Можете да им вземете показанията. Аз отивам при сина си.
Излязох в коридора и за първи път, откакто видях носилките, си позволих да се разплача. Не за съпруга си, не за сестра си. Плачех за детето си, което никога повече нямаше да бъде оставено на „грижите“ на тези хора.
Те оцеляха от газа. Но нямаше да оцелеят от мен.
