Пламен беше от онези мъже, които на 60 още се мислят за награда от лотарията. Запознахме се в парка, докато разхождах кучето. Изглеждаше възпитан, спретнат, говореше за книги и театър. Два месеца пихме кафета, разхождахме се по главната, държа се като кавалер. И когато ме покани у тях на вечеря, с обещанието, че ще сготви „специалитета си“, си казах: „Елена, може пък да ти е излязъл късмета“.
Купих хубаво вино, кутия скъпи бонбони и облякох роклята, която пазех за специални случаи. Сърцето ми пърхаше като на ученичка, докато се качвах с асансьора към етажа му.
Отвори ми вратата, избръснат и напарфюмиран.
– Влизай, влизай, красавице – каза той и ми помогна да си сваля палтото.
Апартаментът беше голям, стар, но поддържан. Или поне така изглеждаше в коридора. Но щом прекрачих прага на кухнята, всичко рухна.
Мивката преливаше. Планини от чинии със засъхнал сос, мазни тави, чаши с утайка от кафе, която вече хващаше мухъл. На масата бяха разхвърляни пакет кайма, мрежа картофи и няколко моркова. Никаква романтична вечеря. Никакви свещи. Само кочина.
– Харесва ли ти? – попита той, без капка срам. – Това е тестът.
– Какъв тест, Пламене? – гласът ми трепереше, но не от вълнение.
– На „истинската жена“. Писна ми от кифли, дето само по ресторанти искат. Аз търся някой да ми гледа къщата, да ми готви, да ме посреща. Ако сега се справиш с тая мивка и спретнеш едни кюфтета, значи си моят човек.
Гледах го и не вярвах. Този човек, с когото си говорехме за поезия, сега стоеше пред мен като някакъв феодал и чакаше да му слугувам.
– Ти сериозно ли? – попитах, а в гърдите ми започна да ври. – Покани ме на среща, за да ти измия чиниите?
– Е, какво толкова? – сви рамене той. – Ние сме възрастни хора, Елена. Няма какво да се лъжем. Аз осигурявам жилището, ти – уюта. Ако те е гнус от една мръсна чиния, как ще ме гледаш, като остарея и се разболея?
Това беше капката. „Как ще ме гледаш“. Той не търсеше партньор. Търсеше си безплатна болногледачка и чистачка, защото го мързеше да си измие чашата.
Цял живот бях слугувала. На мъж, на деца, на свекърва. Бях измила тонове чинии, бях изпържила хиляди кюфтета. Ръцете ми бяха грапави от белина и гореща вода. И сега, на 55, този наглец искаше да ме върне на изходна позиция.
– Прав си, Пламене – казах аз с леден тон. – Кухнята наистина показва всичко.
Взех си палтото от закачалката. Той ме гледаше втрещено.
– Къде тръгна? Нали щеше да готвиш? Ще останеш сама, да знаеш! Никой не иска претенциозни лелки!
Обърнах се на вратата.
– Аз не съм ти лелка, Пламене. Аз съм жена, която знае цената си. А твоята цена е една мръсна мивка. И знаеш ли какво?
Бръкнах в чантата, извадих кутията с бонбони, която му носех, разкъсах целофана и я изсипах цялата в кошчето за боклук, точно върху обелките от лук.
– Ето ти десерта. Да ти е сладко.
Треснах вратата така, че мазилката от тавана сигурно се посипа върху мазната му плешивина. Слязох по стълбите пеша, дишайки дълбоко. Никога не се бях чувствала по-гладна, но и по-свободна. Отидох в най-близкия ресторант, поръчах си най-скъпата пържола и си изпих виното сама. За мое здраве.
