Пръстите на граничаря се впиха в чувала толкова силно, че чак побеляха – пясък. Пак само пясък.
Стоян работеше на ГКПП Свиленград от 2005 година. Познаваше всеки камион, всеки търговец, всяка физиономия, която минаваше през бариерата. Но никой не го дразнеше толкова, колкото баба Цвета.
Всяка сутрин – седем и половина, като часовник. Същото ръждясало колело с кривата кошница отпред. Същият вързан чувал. И същата усмивка.
— Какво е това, бабо?
— Пясък, синко. За внучката.
— Пак ли пясъчник?
— Ами голям става, разбираш.
Стоян вдигаше ръка и я пускаше. После се обръщаше към колегите:
— Тази жена ще ме побърка. НЕЩО крие. Знам го.
Опитаха всичко. Разсипваха пясъка. Пресяваха го. Пращаха го на анализ. Сканираха колелото с детектор. Чисто. Винаги чисто.
Веднъж Стоян спря старицата за два часа. Разглоби ѝ колелото на части – рамка, гуми, педали. Нищо. Баба Цвета чакаше търпеливо на пейката, ядеше баничка и гледаше как се излага.
— Готово ли е, синко? Че внучката чака.
Той стисна зъби и я пусна.
Минаха години. Стоян излезе в пенсия. Пое кръчмата на село – малка, кална, с три маси и телевизор, който показваше само турски сериали.
Една зимна вечер вратата се отвори. Влезе сгърбена жена с бастун. Позна я веднага – очите бяха същите. Хитри като на лисица.
— Бабо Цвето! — скочи той. — Седни, черпя те!
Наля ѝ ракия. После втора. После трета.
— Бабо — започна предпазливо, — сега вече съм пенсионер. Не мога да ти направя нищо. Но трябва да знам. Осем години ме лудееше. Какво криеше в този пясък?
Баба Цвета вдигна чашката, отпи бавно и я остави на масата. После се наведе към него и прошепна:
— Стояне, ти осем години ровеше в пясъка…
Направи пауза.
— …а аз прекарвах велосипеди.
Стоян замръзна. После избухна в смях толкова силен, че съседите наизлязоха да гледат.
— Триста и двайсет велосипеда, синко — продължи бабата с гордост. — По един на ден. Купувах ги по петнайсет лева от циганите в Свиленград, продавах ги по шейсет в Одрин. Чувалът с пясък беше само да ти отвлека вниманието.
Тя се надигна с бастуна и тръгна към вратата.
— Внучката наистина има пясъчник — обърна се за последно. — С парите от велосипедите ѝ построих цяла къща.
