Пръстите ми изтръпнаха в мига, в който усетих как ръката на Илия се изплъзва от моята.
Три сенки изскочиха от нищото. Грабнаха го. Плюшеното мече падна в локвата и аз изкрещях — но звукът, който излезе от гърлото ми, не беше човешки. Беше като на животно, на което колят малкото.
Единият ме блъсна в земята. Коляното му се заби в гърба ми.
— Мълчи, курво. Искаш ли да го видиш пак?
Вкусих кръв. Бях прехапала езика си.
Гледах как черната кола поглъща сина ми — по пижамка, боси крачета, очички разширени от ужас.
Мъжът ми Стоян беше изчезнал преди осем месеца.
Остави ми дългове към хора, за които не знаех, че съществуват. Хора с татуировки по вратовете и погледи като на мъртви риби.
Продадох всичко. Мебелите. Телевизора. Обеците от баба ми.
Не стигна.
— Имаш седмица — бяха ми казали преди три дни. — Или плащаш с нещо друго.
Не разбрах какво имаха предвид.
Сега разбрах.
Цяла нощ не мигнах. Седях на пода в детската стая, притиснала плюшеното мече до гърдите си. Миришеше на Илия — на бебешки шампоан и на нещо сладко, негово си.
На шест часа сутринта телефонът ми иззвъня.
Непознат номер.
— Слушам — гласът ми беше мъртъв.
— Ти… ти какво дете си ни дала?
Познах гласа. Шофьорът. Този, който ме беше ритнал в земята.
— Какво? — прошепнах.
— Не спа цяла нощ. Седеше в ъгъла и… гледаше. Не плака, не писка. Само гледаше. И аз… — гласът му се пречупи. — Сънувах неща. Гадни неща. Сенки, които ме душат.
— Върнете ми го — казах.
Той затвори.
Илия винаги беше различен.
На две годинки ми каза, че баба — майката на Стоян — ще умре. След три дни я намериха в леглото с ръце, кръстосани на гърдите. Сякаш я бяха наредили за погребение.
На четири каза на съседката, че мъжът ѝ я лъже с жена от работата. Съседката не ми говори и до днес. Но се разведе.
Докторите казваха „аутизъм“. „Разстройство от спектъра“. „Изключителен случай“.
Аз знаех какво е.
Илия вижда неща, които другите не виждат.
На обяд ми се обадиха пак.
Друг глас. По-груб. Главатарят.
— Какво е това хлапе, бе? — изрева той в телефона. — Изчезна! Беше в стаята, заключена отвътре, отидохме за пет минути — връщаме се, НЯМА ГО. А вратата — все още заключена!
— Не знам за какво говорите — излъгах.
— Мирише на църква! На ладан! На… — замълча. После: — Намерихме го в мазето. Седеше на столче, което НЕ СМЕ СЛАГАЛИ ТАМ. И се усмихваше.
Сърцето ми заби лудо.
— Върнете ми сина.
— Ще го върнем, кучко. Още сега. Вземи си го, дяволското копеле!
Хвърлиха го пред блока в три следобед.
Буквално го хвърлиха — колата спря за три секунди, вратата се отвори, Илия изтича към мен.
Не плачеше. Не трепереше.
Усмихваше се.
— Мамо — каза той, докато го притисках до себе си. — Лошите чичовци ще платят.
— Какво каза, сладурче?
— Те ме видяха. А сега АЗ ще ги гледам. Всяка нощ.
Три дни по-късно намериха шофьора.
Беше се хвърлил от покрива на панелката, в която живееше. Съседите казаха, че три нощи не беше спал. Че крещял насън. Че говорел за „дете с черни очи“.
Седмица след това — главатарят.
Инфаркт. На трийсет и осем години. Намериха го в колата, с ръце, вкопчени в кормилото, и очи, ококорени от ужас.
Третият изчезна.
Никой не го е виждал оттогава.
Понякога, късно вечер, влизам в стаята на Илия да го завия.
Той спи — спокоен, невинен, като всяко шестгодишно дете.
Но понякога, точно преди да затворя вратата, виждам нещо в ъгъла на стаята.
Сенки.
Дълги.
Нечовешки.
И тогава Илия отваря очи — не уплашен, не сънен — и казва:
— Добре, че си ТИ, мамо. Не като другите.
