Шест години. Шест години сменях памперси, бърсах лиги и се молех на иконата над спалнята ни той да отвори очи. Лекарите вдигаха рамене, казваха „Божа работа“, а аз работех на три места, за да плащам скъпите системи и лекарства. Бях се превърнала в сянка. Нямах живот, нямах приятели, само той и неговото неподвижно тяло в хола. Но напоследък нещо ме гризеше отвътре. Всяка сутрин, когато отивах да го преоблека, гащите му бяха различни. Вечер му слагах сини, сутрин го намирах с черни. Мислех, че полудявам от умора. Питала съм майка му, която идваше да помага, но тя само ме гледаше жално: „Миме, ти си се побъркала от мъка, мами.“
Съмнението обаче не ме напускаше. Онзи ден му казах, че заминавам за Пловдив за три дни – имало важна конференция и ще ми платят добре. Целунах го по студеното чело, той не мръдна, както винаги. Излязох, затръшнах вратата и се качих в колата. Но не тръгнах за Пловдив. Спрях зад съседния блок и чаках. Чаках до 2 през нощта, когато всички прозорци в квартала угаснаха. Тогава се върнах.
Влязох тихо, като крадец в собствения си дом. Сърцето ми щеше да изскочи, ушите ми бучаха. Очаквах да чуя само бръмченето на апаратурата. Вместо това чух смях. Гърлен, мъжки смях и звън на чаши. Пропълзях до вратата на кухнята и надникнах.
Там беше той. Моят Иван. „Зеленчукът“. Седеше на масата по потник, ядеше луканка и се смееше с някаква жена, която не бях виждала никога. Апаратът за командно дишане беше изключен от контакта. Той се изправи, разкърши се и я шляпна по задника:
– Ей, добре че тая глупачка се махна, че ми писна да лежа като труп по цял ден.
В този момент кръвта нахлу в главата ми. Не изпитах тъга. Не изпитах и шок. Изпитах само чиста, ледена омраза. Ръката ми сама посегна към тежката кристална ваза на шкафчето в коридора. Влязох в кухнята с усмивка.
Влязох в кухнята с онази зловеща, ледена усмивка. Те замръзнаха. Любовницата — някаква евтина перхидролена лелка от квартала — изпусна чашата с ракия. Иван ме гледаше с ококорени очи, а парче луканка още висеше от устата му.
— Миме… — заекна той, а лицето му стана бяло като платно. — Аз… току-що се събудих! Чудо стана, Миме! Свети Мина ми се яви и каза „Стани и ходи“!
Тряснах кристалната ваза в стената зад главата му. Стъклата се разхвърчаха като шрапнели, а любовницата изпищя и се сви под масата.
— Чудо, викаш? — гласът ми беше тих, но трепереше от ярост. — И Свети Мина ли ти донесе луканката, бе, изрод? Той ли ти сменяше гащите всяка сутрин, докато аз миех стълбите на три входа, за да ти купувам „животоспасяващите“ лекарства?
Иван се опита да стане, но краката му се подкосиха от страх. Този път не се преструваше.
— Чакай да ти обясня! — взе да маха с ръце той. — Майка ми… тя ме караше! Тя каза да полежа малко, докато си стъпя на краката, ама то стана една година, после две… свикнахме!
В този момент всичко ми се изясни. Свекървата. Онази „света вода ненапита“, която идваше всеки ден да го „наглежда“, докато мен ме нямаше. Вещицата, която ме успокояваше: „Търпи, чедо, такъв ти бил късметът“, докато синчето ѝ е гледало мачове и е пило ракия зад гърба ми. Шест години са ме правили на маймуна. Шест години младост, хвърлени в кофата за един паразит.
Хванах го за мазния потник и го дръпнах с такава сила, че шевовете се пръснаха.
— Вън! — изревах. — Вън, веднага!
— Ама къде ще ходя по гащи, зима е! — изквича той. — Апартаментът е и мой!
— Апартаментът е на баща ми, боклук такъв! — изсъсках му в лицето. — Ти тук си само заврян зет. Имаш точно една минута да изчезнеш, преди да съм извикала полиция и да им разкажа как си точил инвалидна пенсия шест години. Знаеш ли какво правят в затвора с такива хитреци?
Споменаването на полицията подейства по-бързо от всяка заплаха. Иван хукна към вратата, спъвайки се в собствените си крака, а любовницата му припкаше след него, стиснала чантата си до гърдите. Не им дадох да си вземат дори обувките.
Избутах ги на стълбищната площадка и тряснах металната врата. Чух как Иван блъска и се моли отвън, как съседите започват да отварят вратите си, привлечени от скандала. Нека гледат. Нека всички видят „възкръсналия“ Лазар по долни гащи.
Върнах се в кухнята. Тишина. Само часовникът цъкаше. Погледнах масата – нарязаната луканка, ракията, двете чаши.
Сипах си една пълна чаша от неговата ракия. Изпих я на екс. Лютеше, но за пръв път от шест години не усещах тежест в гърдите. Въздухът в стаята най-после ставаше за ди
