Звукът от звънката плесница още кънтеше в ушите ми, докато Петър крещеше в лицето ми, пръскайки слюнки: „Ти си една нула! Една тъпа домакиня, която яде хляба ми!“.
Той ме удари. Заради прегорялата мусака. Гледах го как си оправя вратовръзката пред огледалото, сякаш нищо не се е случило, и в този момент нещо в мен се скъса. Не заплаках. Не се свих в ъгъла. Просто избърсах кръвта от устната си и се усмихнах.
Петнадесет години. Петнадесет години търпях униженията му. Той беше „големият бизнесмен“, а аз – „слугинята“, която му переше ризите и му готвеше по три манджи на ден. Той си мислеше, че съм безпомощна, без стотинка в джоба, зависима изцяло от неговите подхвърлени трохи. Смееше се с приятелите си на масата: „Жената трябва да е боса и бременна до печката, нали така, момчета?“. Аз само сервирах ракията и мълчах.
„Довечера идват шефът и жена му.“ – изръмжа той, докато си обуваше лъснатите обувки. – „Искам всичко да блести! Пълнена пуйка, френско вино, кристални чаши. И да не си посмяла да ме изложиш с онзи вехт парцал, дето го носиш! Разбра ли ме, ма?“
Кимнах. „Разбрах, Петре.“ – казах тихо.
Вечерта дойде. Петър влезе с шефа си – г-н Димитров, и префърцунената му съпруга. Смееха се гръмко, Петър се хвалеше: „Сега ще видите каква домакиня съм си дресирал!“. Той отвори широко вратата на хола с театрален жест.
Усмивките им замръзнаха.
В стаята нямаше нищо. Нито маса. Нито столове. Нито диван. Дори пердетата липсваха. Само голи стени и една самотна крушка, висяща от тавана. А по средата – аз. Седях на пода върху един кашон от банани, облечена в най-хубавата си червена рокля, и държах чаша шампанско.
Петър пребледня като платно. Очите му щяха да изскочат от орбитите.
– Какво… какво е това?! Къде са мебелите? Къде е вечерята?! Ти луда ли си?!
Отпих бавно, наслаждавайки се на момента.
– Мебелите ли? Продадох ги днес, скъпи. Трябваха ми пари за такси до летището. А вечерята… ами, нали съм просто една „тъпа домакиня“ без пари? Как да купя пуйка?
Той се разтрепери от ярост, забравил за гостите:
– Марш веднага в кухнята! Ще те убия! Ще те смачкам!
Тогава се изправих бавно. Вече не бях онази свита мишка. Извадих от чантата си един плик и го хвърлих в краката му.
– Не, Петре. Ти ще се махнеш. Това е нотариалният акт на апартамента. Купих го днес. С парите от моята фирма, за която ти, „великият бизнесмен“, дори не подозираше, докато си играеше на шефче и ми изневеряваше със секретарката си.
Г-н Димитров се разкашля нервно, а Петър изглеждаше така, сякаш е получил инсулт.
— Каква фирма, ма? Ти не можеш да си пуснеш пералнята без упътване! — изкрещя Петър и се спусна да дръпне листа от ръцете ми, но г-н Димитров го изпревари.
Шефът му взе нотариалния акт, оправи очилата си и се зачете. В стаята настана гробна тишина, нарушавана само от тежкото дишане на Петър.
— „Еко Пак Сълюшънс“… — прочете бавно Димитров и вдигна поглед към мен. — Чакайте малко. Това е фирмата, с която подписахме големият договор за логистика миналия месец. Петре, ти не ми ли каза, че собственикът е твой стар приятел от казармата?
Петър пребледня още повече, ако това изобщо беше възможно. Устата му се отваряше и затваряше като на шаран на сухо.
— Ами… такова… шефе…
— Няма никакъв приятел от казармата, г-н Димитров — намесих се аз с ледена усмивка. — Имаше само мен и един гласов модулатор, който си купих онлайн. Спомняш ли си, Петре, как се хвалеше вечер: „Тая кучка от „Еко Пак“ ми изцеди душицата за цените, ама е голям професионалист“? Е, „кучката“ ти правеше мусака всяка вечер, докато ти си пишеше съобщения с любовницата под масата.
Жената на шефа избухна в смях. Смях, който отекна в празната стая като присъда.
Петър се свлече на колене. Целият му свят – лъжите, надутото его, фалшивият имидж пред началството – всичко се срина за секунди. Той ме погледна, но в очите му вече нямаше гняв, а само животински страх.
— Марийке… моля те… — прошепна той, пълзейки към мен. — Недей така пред хората. Шега е, нали? Къде са мебелите? Дай да си легнем, утре ще говорим…
— Няма „утре“, Петре — отрязах го аз и отпих последната глътка шампанско. — Няма и мебели. Няма и жена. Апартаментът е мой. Колата долу – също, защото е на лизинг през фирмата ми. Ти имаш само онези два сака с дрехи, които изхвърлих на стълбището преди малко.
— Петре — обади се г-н Димитров с леден тон, хващайки жена си под ръка. — Утре не идвай в офиса. Не мога да държа на работа човек, който е толкова глупав, че собствената му жена да го върти на малкия си пръст под носа му. А и… честно казано, предпочитам да правя бизнес с нея.
Те излязоха, оставяйки вратата отворена. Петър остана сам в средата на празния хол, смален и жалкарски, точно какъвто винаги е бил.
— Вън! — казах тихо, но гласът ми отекна като изстрел.
Той се изниза като бито куче, без да смее да ме погледне в очите. Затръшнах вратата след него и завъртях ключа два пъти. Щрак-щрак. Най-сладкият звук на света.
Седнах обратно на кашона в празния, тъмен хол. Бузата още ме болеше от удара, но душата ми… душата ми танцуваше. Бях сама, в празен апартамент, но за първи път от петнадесет години се чувствах пълна.
