Краката ми се подкосиха толкова рязко, че повлякох покривката и триетажната сватбена торта се стовари с трясък върху лъснатите ми обувки.
Музиката спря като отрязана с нож. В ресторанта настъпи гробна тишина, нарушавана само от сподавения писък на майка ми. А на входа стоеше тя – Ваня. С протрито яке, без грим, с коса на опашка и корем, който крещеше „девети месец“.
Изтръпнах. Силвия, дъщерята на най-богатия строителен предприемач в града, която след минути трябваше да стане официално моя жена, пусна ръката ми. Усетих как студ лъха от нея.
Опитах се да замажа положението.
– Охрана! – извиках с пресипнал глас, докато се опитвах да изчистя сметаната от панталона си. – Изкарайте тази луда оттук! Тя не е на себе си!
Но Силвия вдигна ръка и охранителите на баща ѝ замръзнаха на място. Тя прекрачи през мацаницата от торта по пода, приближи се бавно до Ваня и я изгледа от главата до петите. Всички 200 гости бяха затаили дъх. Баща ѝ, старият Вълчев, вече беше станал от масата и гледаше кръвнишки.
Силвия не се развика. Тя просто посочи корема на бившата ми и зададе един-единствен въпрос, който накара сърцето ми да спре:
– Защо си още бременна? Нали ти пратих 20 000 лева по него, за да махнеш детето и да започнеш на чисто в чужбина?
Ваня пребледня, погледна ме с очи, пълни със сълзи и страх, и изхлипа:
– Какви пари? Той дойде, преби ме и каза, че ако стъпя тук или потърся помощ, ти лично ще ме убиеш!
В този момент усетих как примката се затяга. Силвия се обърна бавно към мен. В погледа ѝ нямаше любов, нямаше дори гняв. Имаше само чисто, ледено презрение.
– Значи така… – прошепна тя, но в тишината се чу ясно. – Прибра парите за „операцията“, излъга ме, че всичко е приключило, а нея си заплашил с мое име?
– Силвия, нека ти обясня, тя лъже… – започнах да пелтеча, но шамарът, който последва, отекна в цялата зала. Беше толкова силен, че ми се зави свят.
Силвия свали диамантената огърлица, която ѝ бях подарил (с парите на баща ѝ), и я хвърли в лицето ми.
– Татко – каза тя, без да се обръща. – Сватбата приключи. Изхвърлете този боклук навън. И се погрижи никога повече да не си намери работа в този град.
Охранителите ме хванаха под мишниците като чувал с картофи. Докато ме влачеха към изхода, видях как Силвия хвана Ваня под ръка.
– Ела – каза ѝ тя меко. – Трябва да те заведем на лекар. И да ти дам парите, които ти се полагат. Това дете няма вина, че баща му е такъв измекяр.
Изхвърлиха ме на задния вход, директно в калта до кофите за боклук.
Минаха три години оттогава. Вълчев спази обещанието си – никой не ме наема дори за общ работник. Живея в мазето на нашите и продавам стари телефони онлайн. А вчера видях Силвия и Ваня в парка. Бутаха две колички и се смееха. Ваня изглеждаше прекрасно, а детето ѝ – моят син, когото никога не съм виждал – си играеше с дъщерята на Силвия.
Загубих всичко, защото бях алчен. И сега плащам цената всеки ден.
