Подписах документите за развода, докато той крещеше в телефона на новата си любовница, и дори не трепнах, когато се обърна към мен с думите: „Най-после се отървах от теб, безплодна кучко!“.
Не му казах. Не му казах, че под широкото палто, с което криех тялото си, вече туптеше малко сърце. Неговото дете. Детето, което чакахме 5 години. Детето, което той вече не искаше, защото „сега му трябвала свобода“. Избягах в друг град. Работех нощна смяна в мизерна пекарна, с подути крака и болки в кръста, само и само да не го моля за стотинка. Крих се като престъпник цели 9 месеца.
В нощта, когато водите ми изтекоха, бях сама. Навън виеше снежна буря. Едвам се довлякох до таксито, стискайки зъби да не изпищя. В болницата ме посрещнаха студено – „самотна майка“, прошепна една сестра с презрение. Болката ме разкъсваше, чувствах, че умирам.
В родилна зала всичко стана много бързо. Лекарят, висок мъж с маска и шапка, стоеше над мен. Очите му бяха странно познати, но болката замъгляваше всичко. „Напъвай!“ – изкомандва той с дълбок глас. Изпищях, сетни сили ме напуснаха и в следващия миг чух най-сладкия звук на света – плачът на моя син.
Тогава лекарят се наведе над бебето, провери го и бавно, много бавно свали маската си. Светът спря да се върти. Забравих как се диша.
Това не беше случаен лекар. Това беше братът на бившия ми съпруг. Онзи, с когото не си говореха от 10 години заради имотни спорове.
Той ме погледна право в очите и се усмихна зловещо:
– Здравей, снахичке. Значи това е племенникът ми, който „не съществува“? Брат ми ще бъде много… изненадан.
В миг болката от раждането изчезна. В гърлото ми заседна буца от леден страх. Опитах се да се надигна, да грабна детето, но краката ми бяха безчувствени.
— Не… — прошепнах. — Моля те, Стефане…
Той се засмя тихо, галейки бузата на сина ми с ръкавица, оцапана с кръв.
— Моля те? Ти, гордата Мария, която избяга от брат ми като крадец? Знаеш ли колко те търси той? Не защото му пука за теб, а защото мрази да губи. А сега… сега аз държа коза му в ръцете си.
Стефан винаги е бил черната овца. Комарджия, длъжник, човек без морал. Брат му, моят бивш, го беше изхвърлил от живота си преди години, но знаех едно – Стефан би продал и майка си за пари.
— Колко искаш? — попитах, преглъщайки сълзите. — Имам спестени… малко са, но ще ти ги дам всичките. Само мълчи.
Той се наведе толкова близо, че усетих дъха му на мента и цигари.
— Парите ти са жълти стотинки, миличка. Брат ми плаща много по-добре за информация. Представи си само – наследникът на „империята“ му, роден в тайна. Ще ме позлати, за да разбере къде сте.
В този момент вратата се отвори с трясък. Влезе главната акушерка, едра жена с намръщено лице, и… двама полицаи.
Стефан трепна и едва не изпусна бебето.
— Доктор Петров? — извика единият полицай. — Или да кажа, г-н Стефан Иванов с фалшива диплома?
Светът ми се завъртя отново. Фалшива диплома?!
Полицаите се хвърлиха върху него, повалиха го на земята и му сложиха белезници, докато акушерката грабна сина ми и го притисна до гърдите си.
— Този измамник работи тук от месец с откраднати документи! — обясни тя, докато Стефан крещеше ругатни по мой адрес. — Отдавна го следим, но чакахме да го хванем на местопрестъплението.
Когато го извеждаха, той се обърна към мен с пяна на уста:
— Ще му кажа! Ще намеря начин да му кажа! Няма да се скриеш!
След два дни ме изписаха. Сърцето ми биеше лудо, докато излизах от болницата със сина си на ръце. Страхът от Стефан не ме напускаше. Но когато таксито спря пред квартирата ми, видях позната кола. Колата на бившия ми съпруг.
Той стоеше до входа, пушеше нервно и гледаше към мен. Беше разбрал. Но не от Стефан.
До него стоеше майка ми, със сълзи на очи.
— Не можах да мълча повече, Мария — проплака тя. — Той има право да знае.
Бившият ми хвърли цигарата и тръгна към мен. Лицето му не изразяваше гняв, а нещо, което никога не бях виждала у него – страх и разкаяние. Той падна на колене на снега пред мен и бебето.
— Прости ми… — прошепна той, посягайки към малкото вързопче. — Бях глупак. Най-големият глупак.
Погледнах го. Погледнах сина си. И тогава разбрах, че бягството е свършило. Не му простих веднага. Но му позволих да види сина си. Защото понякога съдбата има по-странни планове от нашите страхове.
