Миризмата на вкиснала бира и евтини цигари ме удари в лицето още преди да усетя ръката, която сграбчи грубо рамото ми в тъмното.
Спрях на място, а сърцето ми сякаш спря за секунда, преди да забие лудо в гърлото. Бяха трима. Стояха пред мен като глутница чакали, надушили лесна плячка – единият с качулка, другият с бръсната глава, а третият се хилеше с онази гадна, мазна усмивка, която казваше: „Ти си наша“.
– К‘во става, мацка? Бързаш ли? – изсъска този с качулката и ми препречи пътя. – Я дай чантата, че май ти тежи.
Опитах се да мина отстрани, но бръснатият ме блъсна назад. Залитнах и едва не паднах в калта до пейката. Те се разсмяха. Смехът им беше грозен, дрезгав, уверени, че пред тях стои просто една уплашена женица, която ще се разплаче и ще им даде всичко.
– Не ме пипайте – казах тихо, а гласът ми трепереше. Не от страх, а от адреналина, който започваше да залива вените ми.
– Ооо, тя и заповядва! – изрева третият и посегна към косата ми. – Я да видим дали си толкова отворена, като те…
В този момент нещо в мен прещрака. Виждала бях този поглед твърде много пъти. Бях търпяла твърде дълго подобни типове да си мислят, че светът им принадлежи.
Когато пръстите му докоснаха кичура ми, светът се забави. Чантата ми полетя към земята, но не защото я изпуснах от страх.
Никога не съм обичала да минавам през парка зад блок 42 по тъмно, но онази вечер просто нямах избор. Дъщеря ми чакаше лекарствата, а аптеката в центъра беше единствената денонощна. Бързах. И както често става, когато бързаш, дяволът те чака на ъгъла.
Тримата келеши сигурно ме бяха набелязали още от булеварда. Вървяха след мен, подвикваха, но аз не се обръщах. Надявах се просто да ме подминат. Но когато влязох в алеята с изпочупените лампи, разбрах, че няма да се размине.
Обградиха ме за секунди. Класическа схема – единият отпред, двама отстрани. Мислеха си, че съм просто поредната лелка с торби, която ще се свие и ще моли за милост. И честно казано, преди десет години може би щеше да е така.
– Давай парите и телефона, и може да не те пипаме много – изсмя се този с качулката, докато си играеше с някакво ножче.
Погледнах го в очите. Беше просто хлапе, на не повече от 20, но очите му бяха мътни от някаква химия. Нямаше смисъл да му обяснявам, че нямам пари. Нямаше смисъл да моля.
– Момчета, просто ме пуснете – казах, докато преценявах разстоянието.
– Няма „просто“, ма! – изкрещя бръснатият и се хвърли към мен.
Това беше грешката му. Голяма грешка.
Годините тренировки по айкидо не бяха просто хоби за мен, бяха начин да оцелея след развода с бившия ми, който обичаше да посяга. Тялото ми помнеше движенията по-добре от ума ми.
Използвах инерцията му. Хванах китката му, завъртях се и го пратих да целуне асфалта с лице. Чу се хрущене, последвано от вик, който накара птиците по дърветата да излетят.
Другите двама замръзнаха. Усмивките им изчезнаха мигновено.
– Кво стана бе?! – извика този с ножа, но гласът му трепереше.
Не му дадох време да мисли. Ритник в капачката на коляното свали втория на земята. Той се сви на кълбо, виейки от болка. Остана само лидерът с ножчето. Ръката му трепереше толкова силно, че едва го държеше.
– Искаш ли още? – попитах го, дишайки тежко, но спокойно. Вдигнах чантата си от земята и направих крачка към него.
Той ме погледна, после погледна аверите си, които се гърчеха в калта, хвърли ножа и побягна като подплашен заек към булеварда.
Оправих палтото си, взех лекарствата, които за щастие не се бяха счупили, и продължих към вкъщи. Краката ми трепереха чак когато влязох във входа. Не се гордеех с това, което направих. Но онази вечер разбрах едно – жертва си само ако позволиш да бъдеш такава.
На сутринта разбрах от съседката, че полицията е събрала двама „пребити“ младежи в парка, които твърдели, че ги нападнала „нинджа“. Усмихнах се и си сипах кафе. Нека си вярват.
