Плюх си в пазвата от изумление, а ракията ми заседна на криво, докато гледах как Митко си приглажда трите косъма на темето с мазна надежда.
– Ти си луд за връзване, бе, човек! – изревах толкова силно, че сервитьорката на съседната маса изпусна таблата. – Петдесет и девет лазарника си навъртял! Коремът ти виси над колана като пран гащи, зъбите ти са през един, а искаш жена под трийсет?!
Митко не трепна. Само отпи от бирата, избърса пяната от мустака си и ме погледна с онзи инат, който имат само дъртите магарета пред кланица.
– Не ща бабички, Пешо – изсъска той и удари с ръка по масата. – Не ща да ми мирише на лекарства и нафталин в леглото! Искам свежа плът! Искам като я пипна, да е твърдо, а не да ми остава в ръцете!
Причерня ми. Хванах го за яката на изтърканата риза и го дръпнах към мен. Миришеше на евтин тютюн и пропилян живот.
– Абе, ти огледало нямаш ли в вас?! – извиках му в лицето. – Какво ще прави 25-годишна с теб? Ще ти сменя памперса ли? Или ще чака да пукнеш за апартамента?
Той ме блъсна назад. Очите му се наляха с кръв.
– Плащам си, бе! – изкрещя той, а гласът му се пречупи. – Плащам си да ме лъжат, че съм мъж!
Замръзнах. Цялото кръчме утихна. Митко дишаше тежко, лицето му беше мораво, а ръцете му трепереха, докато вадеше телефона си.
– Ето я – завря екрана в носа ми. – Казва се Силвия. На 24 е.
Погледнах снимката. Русо момиче, надуло джуки, снимано в тоалетна на дискотека. Изглеждаше пошла, евтина и напълно недостъпна за пенсията на Митко по болест.
– И знаеш ли какво ми каза снощи?
– Каза ми, че ме обича – прошепна Митко, а гласът му трепереше от някакво болезнено щастие. – Поиска ми две хиляди лева за ремонт на колата. И аз ѝ ги дадох.
Гледах го и не вярвах на ушите си. Този човек, който цепеше стотинката на две, който ядеше сух хляб и лютеница, за да пести за „черни дни“, беше хвърлил всичко в краката на една измислица.
– Ти си идиот – казах тихо, защото вече нямах сили да викам.
– Тя те щави като агне за Великден, бе, човек! – продължих да наливам масло в огъня, макар че виждах как всяка дума му забива пирон в ковчега. – Тая кола сигурно е на истинското ѝ гадже – някой нацепен батка, дето я пори, докато ти си броиш стотинките за хляб и кисело мляко!
Митко ме изгледа с онези влажни, кучешки очи и отпусна рамене. Цялата му фалшива енергия, целият онзи напън да изглежда „младеж“, изтече от него като въздух от спукана гума.
– Знам, Пешо. – Гласът му беше тих, едва се чуваше в глъчката на кръчмата. Беше глас на човек, който се е предал отдавна. – Мислиш ли, че съм тъп? Знам, че колата не е развалена. Знам, че ония 2000 лева отидоха за почивка с някой друг.
Зяпнах го. Чашата ми увисна във въздуха. Ракията ми се стори блудкава.
– Знаеш?! И въпреки това ѝ ги даде? Ти нормален ли си, бе? Защо, по дяволите?
Митко се усмихна – крива, счупена усмивка, от която ми се доплака повече, отколкото ако беше ревнал с глас.
– Защото, докато ѝ ги превеждах, тя ми каза по телефона: „Ти си моят спасител, ти си моят лъв“. – Той отпи последната глътка бира, която беше вече топла и изветряла. – Никой не ме е наричал „лъв“ от трийсет години, Пешо. Никой. Жена ми, лека ѝ пръст, ме наричаше „провал“. Дъщеря ми ме нарича „банкомат“. А тая малка, лъжлива кучка ме нарече „лъв“.
Той стана тежко, ставите му изпукаха като сухи съчки. Бръкна в джоба си и извади пет лева – смачкани, кирливи. Остави ги на масата. Бях сигурен, че са му последните до пенсия.
– Струваше си парите – каза той, докато си закопчаваше якето с протритите лакти. – Поне за пет минути бях някой. Поне за пет минути бях жив.
Гледах го как излиза в дъжда – прегърбен, сам и фалирал. Вървеше бавно, влачейки крака, сякаш обувките му бяха пълни с олово.
Точно преди да свие зад ъгъла, видях как телефонът в ръката му светна. Силната синкава светлина озари лицето му в мрака. Той спря. Втренчи се в екрана. Гърбът му се изправи. Раменете му се стегнаха.
Силвия пак пишеше. Сигурно „лъвът“ трябваше да прати пари и за бензин.
Митко не се поколеба. Обърна се и тръгна бързо, почти на бегом, към светещия в далечината банкомат.
А аз си поръчах една голяма ракия, за да изплакна горчилката от гърлото си, и се заклех, че никога няма да полудея така. Но докато гледах собственото си посивяло отражение в тъмното стъкло на прозореца, усетих как страхът ме стиска за гърлото. Защото разбрах, че Митко не купуваше любов. Купуваше си причина да се събуди утре.
