Смехът им ми се заби в ушите като пирон, а устните ми пресъхнаха, сякаш някой ми беше изтръгнал водата от гърлото.
„Деси, още ли си сама?“, изцвърча Мария и огледа роклята ми така, все едно е покривка от закусвалня.
Ралица се изкикоти: „Е, важното е да си здрава… успехите ще дойдат. Някога.“
Около масата имаше онзи сладникав мирис на парфюми и самодоволство.
Те си подаваха чашите, показваха снимки от почивки, а аз кимах и се усмихвах, колкото да не изглеждам „кисела“.
„Работя в счетоводство“, казах нарочно тихо. Да видя докъде ще стигнат.
„Счетоводство…“, повтори Мария и си размаха ръката с пръстени. „Аз поне си имам мъж, дето ме гледа.“
„И моят“, добави Ралица, „утре подписва голям договор. Много пари ще влязат.“
Точно тогава вратата на ресторанта се отвори и вътре влезе първият „заможен съпруг“ — с костюм, който крещеше „важен съм“.
Зад него още двама.
И тримата… замръзнаха, щом ме видяха.
Единият преглътна така шумно, че го чух през музиката.
Другият се дръпна назад, сякаш беше стъпил в локва.
Третият прошепна: „Госпожо Димитрова…“
Мария се обърна към мен и се усмихна победоносно: „Ето го моят, виж го какъв е!“
А аз просто оставих салфетката на масата и казах: „Седнете. Имаме да си говорим. И този път няма да се смеете вие.“
Продължението четете в коментарите.
Пълна история
В училище ми викаха „Деси-Никой“.
Не защото бях лоша. А защото бях тиха, бедна и винаги с едни и същи обувки.
Мария беше от онези момичета, дето не те обиждат директно.
Тя те „съжалява“.
„Горкото момиче“, казваше пред всички. „Няма шанс…“
След бала се изпарих.
Работех каквото падне — магазин, офис, после счетоводство в една транспортна фирма във Варна.
Не ми беше мечта. Беше спасение.
Години наред си плащах курсове вечер, учех, трупах опит и си стисках зъбите.
Докато един ден не ми писна да „слушкам“ шефове, които разбират по-малко от мен.
Събрах пари, взех кредит и отворих собствена малка фирма.
Първо бях сама — аз, един лаптоп и една тетрадка с имена.
После станахме трима. После десет. После вече не ги броях.
И точно тогава ми звънна съобщение:
„Среща на випуска! Ела, да се видим!“
Подпис: Мария.
Първата ми мисъл беше да не ходя.
Втората — че ако не отида, все едно пак се крия в тоалетната, както едно време, когато се смееха зад гърба ми.
Отидох.
Събитието беше в лъскав ресторант, с покривки като от списание и сервитьори, които се движат като по конец.
Седнах, поздравих, усмихнах се.
Мария ме огледа от глава до пети, все едно търси петно.
„Деси! Е, кажи сега… ти… как си?“, каза и направи онзи глас, дето звучи мило, ама реже.
„Добре съм“, отвърнах. „Работя в счетоводство.“
Не беше лъжа.
Просто не уточних, че счетоводството е моето, в моята фирма.
Ралица веднага подхвана:
„А мъж?“
„Нямам“, казах.
И така започна циркът.
„Е, ще си намериш“, „Не се отчайвай“, „Важното е да си добра жена“…
И смях.
Нагъл, сит, доволен смях.
Мария вдигна брадичка:
„Моят мъж е много успял. Сам се е направил. Има контакти, пари… утре подписва договор с една много сериозна жена. Голям играч.“
„И моят“, включи се Ралица. „Същата работа. Само напред!“
Аз си мълчах.
Не защото нямах какво да кажа.
А защото исках да чуя докрай колко ниско ще паднат, когато мислят, че са на високо.
След малко вратата на ресторанта се отвори.
Три мъже влязоха почти едновременно.
Първият — Петър, мъжът на Мария.
Бях го виждала на срещи. Не веднъж. Не два пъти.
Вторият — Слави, мъжът на Ралица.
Третият — Борис… и неговото лице го познавах най-добре, защото ми беше пращал имейли с „моля, спешно“, когато беше закъсал.
И тримата носеха едно и също изражение, когато ме видяха:
„Май сгрешихме филма.“
Петър направи една крачка и спря.
Слави погледна към изхода, сякаш смяташе дали да не се обърне.
Борис преглътна и каза тихо:
„Добър вечер… госпожо Димитрова.“
Мария се разсмя, но този път беше кухо:
„Каква госпожа Димитрова, бе? Тя е Деси!“
Аз се усмихнах.
„Да. Деси съм. И Димитрова. И аз съм „онази сериозна жена“, с която утре ще подписвате.“
Настъпи тишина, дето тежи повече от музика.
Ралица се извърна към мъжа си:
„Слави… какво става?“
Слави отвори уста, затвори я, после пак:
„Ами… тя… тя е…“
„Шефката ти“, довърших аз. „И да — знам, че си взимал служебната кола „за срещи“, а си ходил по квартири. И знам на кои квартири.“
Мария пребледня.
Петър направи жест с ръка, сякаш искаше да ме спре:
„Деси, нека да…“
„Не“, прекъснах го. „Стига с „нека“. Толкова години вие говорите. Сега ще слушате.“
Извадих телефона и го сложих на масата.
Не показах снимки. Не пуснах записи.
Самото ми спокойствие беше достатъчно, за да им се разтреперят пръстите.
„Утре договорът се подписва“, казах. „Но не както го мислехте.“
Мария се опита да се усмихне:
„Е, хайде… то беше шега… нали се познаваме…“
Погледнах я право в очите.
„Шегата е, че си мислеше, че още съм момичето с едните обувки.“
Петър се наведе към мен, вече по-тихо:
„Кажи какво искаш.“
„Искам уважение. Искам истината да се каже тук, пред всички“, отвърнах. „Искам да видя кой как стои, когато няма с какво да се хвали.“
Борис издиша тежко и седна, без никой да го кани.
Слави направи същото.
Мария не седна.
Тя само гледаше — ту мен, ту мъжа си — и започна да разбира, че нещо не е наред не от тази вечер, а отдавна.
„Първо“, казах, „вие тримата утре идвате в офиса ми в 9:00. Без номера.“
„Второ“, погледнах към Мария и Ралица, „ако ви е смешно, смейте се сега. После няма да ви е.“
Ралица се разплака първа — тихо, като човек, който най-сетне вижда пукнатината в собствения си „перфектен“ живот.
Мария пък се хвана за чашата, но ръката ѝ трепереше толкова, че издрънча по стъклото.
Аз станах.
Не им се развиках. Не хвърлях чаши.
Само си взех палтото и казах:
„Випускът си е същият. Само местата се смениха.“
На следващия ден договорът наистина се подписа — но с нови условия.
Петър и Слави останаха да работят, защото фирмата ми не е детска градина, а аз не съм отмъстителна за спорта.
Борис обаче излетя — не заради мен, а защото сам си беше изял хляба с тарикатлъка и лъжите.
А Мария?
Мария за пръв път ме потърси не да се подиграе, а да каже:
„Извинявай.“
Само това. Кратко. Закъсняло. Истинско.
И странното е… тогава вече не ми беше сладко.
Беше ми леко.
