Парчето хартия трепереше в ръцете ми, а сърцето ми блъскаше толкова силно в гърдите, че почти заглушаваше смеха му, идващ от бебефона на нощното шкафче.
Всичко започна преди година, когато баща ми се нуждаеше от спешна операция за сърцето, а ние бяхме затрупани с дългове. Тогава на вратата ни се появи Борис – 50-годишният местен дерибей, който държеше половината земи в областта. Предложи ми сделка: „Остава ми само една година живот. Омъжи се за мен, роди ми син и семейството ти никога повече няма да има финансови проблеми.“ Продадох младостта си, за да спася баща си.
Преди месец родих здраво момченце. Но Борис не умираше. Напротив, той изглеждаше по-здрав от всякога, докато аз слабеех, повръщах и едва се държах на краката си. До днес, когато тайно занесох в лабораторията скъпите „витамини“, които той лично ме караше да пия всяка сутрин. Резултатът показваше системно отравяне с арсен.
От бебефона се чу ясният глас на съпруга ми, който говореше по телефона с адвоката си: „Още седмица-две и ще съм безутешен вдовец с перфектен наследник, а тъпата селянка няма да вземе нито лев.“
Причерня ми пред очите от ярост. Спрях да плача, извадих тежкия му ловен нож от чекмеджето и тръгнах бавно по стълбите към кабинета му.
Казвам се Елена, на 24 години съм. Израснах в бедно семейство в малко балканско село, където хората работят от сутрин до мрак само за хляба. Когато баща ми се разболя и лекарите казаха, че му остават броени месеци без скъпа операция, светът ми се срина.
Тогава пристигна Борис. Той беше безскрупулен бизнесмен, свикнал да купува всичко и всеки. Погледна ме студено и ми предложи брачен договор. Трябваше да му родя наследник, защото лекарите му били дали година живот заради рядък тумор. В замяна плати операцията на баща ми веднага.
Стиснах зъби и станах негова съпруга. Живеехме в огромната му къща като непознати, но аз изпълних своята част от сделката. Преди месец му родих син – малкият Иван. Борис беше на седмото небе. Започна да ми носи специални капсули от чужбина, убеждавайки ме, че са за бързо възстановяване.
Но аз се топих. Косата ми започна да капе, не можех да стана от леглото. Една сутрин кучето на двора изяде хапче, което бях изпуснала, и до вечерта умря в адски мъки. Това ме накара да се усъмня. Излъгах, че отивам на преглед с бебето, и занесох хапчетата в частна лаборатория. Истината ме удари като шамар – съпругът ми ме тровеше бавно и методично.
Когато чух разговора му с адвоката през бебефона, разбрах всичко. Той никога не е бил болен. Просто е искал млад инкубатор за наследник и лесен начин да се отърве от мен след това, за да не дели огромното си състояние с никого.
Влязох в кабинета му с ножа, скрит зад гърба ми. Борис се обърна стреснат.
– Ленче, какво правиш тук долу? Трябва да си почиваш! – каза той с мазната си, фалшива усмивка.
Вместо да му отговоря, аз заключих вратата отвътре, хвърлих му резултатите от лабораторията на бюрото и забих ловния нож право в скъпия му кожен стол, на сантиметър от ръката му.
Лицето му пребледня. Започна да заеква и да се кълне, че е грешка. Но аз вече не бях наивното селско момиче. Подадох му телефона си, на който вече бях набрала номера на полицията.
– Имаш два избора – изсъсках му аз. – Или се обаждаш на нотариуса си сега и прехвърляш абсолютно всички земи и сметки на мое име, или тези хапчета отиват директно в районното, а аз ще се погрижа синът ти да научи, че баща му е изгнил в затвора.
Балканският тарикат се пречупи за секунди. На следващия ден аз вече бях едноличен собственик на империята му. Борис подписа всичко и избяга в чужбина, страхувайки се от вендетата ми. Сега аз управлявам земите, баща ми е жив и здрав, а малкият Иван никога няма да познава истинското лице на дявола, който се опита да ни унищожи.
