След тежък развод дълго време избягвах мъжете. На 45 години вече си бях изградила спокоен живот – работех от вкъщи за чужда компания, изплащах си сама панелката в „Люлин“ и не разчитах на никого. Когато се запознахме с Митко в едно приложение, той изглеждаше като джакпот. Плащаше сметките по срещите, носеше ми цветя и непрекъснато повтаряше колко много уважава независимите жени.
След три месеца романтика започна да се оплаква от наема на квартирата си. Реших, че е логично да се съберем, и му предложих да се премести при мен. Това беше най-голямата ми грешка.
Още на втората седмица джентълменът изчезна. Мръсните му чорапи се въргаляха из коридора, а чашите с кафе мухлясваха по секцията. „Нали си си вкъщи по цял ден, какво ти пречи да ги пуснеш в миялната?“, повтаряше с мазна усмивка. Аз работех по осем часа пред лаптопа, но за него това не се броеше за „истинска работа“,
защото не ставах в 6 сутринта и не ходех на строеж.
А днес прехвърли нова граница. Седнах да пия утрешното си кафе, а той застана насреща ми, кръстоса ръце на гърдите си и ми подаде списъка. Прочетох петте точки на глас, бавно, като присъда:
Готвене всеки ден – обяд и вечеря, топли и прясни.
Пране и гладене – два пъти седмично.
Чистене на целия апартамент – всеки ден.
Секс по график – минимум два пъти седмично.
Сметките за храна плащам аз, наемът наполовина.
Наполовина. За моя собствен апартамент, на мое име, за който аз плащах ипотеката десет години.
Заредих се, стиснах зъби и взех химикалката от масата. Обърнах листа и написах:
„Списък на Димитър – в сила от днес:
Наем – 500 лева месечно (пазарна цена за стая в „Люлин“).
Битови сметки – 100% твои, щом живееш безплатно от три месеца.
Чистене на банята – всеки ден, включително тоалетната, която заприличва на бензиностанция след всяко твое посещение.
Готвене – на ротация: един ден ти, един ден аз.
Ако до довечера не подпишеш този списък, багажът ти ще бъде на стълбищната площадка в 20:00.“
Подадох му листа. Той го прочете, изсмя се и каза: „Жено, ти се шегуваш.“
Не се шегувах.
В 19:30 се обадих на брат ми Красимир – две метра ръст и 120 кила, работещ като охранител в „Арена Армеец“. Красьо дойде с камионетката си, звъннах на вратата и усмихнато обявих на Митко:
– Имаш тридесет минути да си събереш нещата. Красьо ще ти помогне с тежкото.
Димитър побледня, когато зърна брат ми да си чупка кокалчетата зад мен. Опита се да ми обясни, че „е бил просто предложение, не заповед“, и че „може да го обсъдим“ – но аз вече бях сменила патрона на ключалката. Ключарят беше дошъл преди час.
Багажът се оказа смехотворно малко – два полупразни куфара и три найлонови торби с мръсно пране. Толкова беше донесъл за цялото си „съжителство“. Нямаше нито едно чекмедже с негови неща, нито един електроуред, нито една вноска по ипотеката.
Когато Красьо качи последната торба в камионетката, Димитър стоеше на тротоара пред блока като попарен. Направи последен опит:
– Марияааа… – проточи той жално. – Къде да отида?
– При майка ти – отвърнах от терасата. – Тя готви всеки ден, чисти и глади, и нали тя те научи, че жената е длъжна да обслужва мъжа? Е, сега нека те обслужва лично.
Затворих терасата. Красьо ми кимна отдолу, качи се в камионетката и отпраши, оставяйки Митко насред паркинга с торбите.
Тази вечер си направих кафе, легнах на дивана и за първи път от месеци хола ми миришеше на чисто, а не на мръсни чорапи и наглост. Списъкът му все още стоеше на масата. Сгънах го на самолетче и го пуснах от терасата. Вятърът го отнесе към контейнерите – точно там, където му беше мястото.
