Изпуснах горещата ютия върху дъската и тя изсъска агресивно, когато Дамян ме погледна съвсем сериозно и заяви: „Искам отворена връзка – ще спя с други жени, но си оставаме заедно.“
Бяхме заедно от три години. Първоначалната страст отдавна се беше превърнала в битовизми – сметки, пазаруване, вечери пред телевизора. Мислех, че това е нормалната, зряла любов. За Дамян обаче това беше „клетка“.
Обясни ми надълго и нашироко как хората не били създадени за един партньор. Как искал свобода, но без да губи „нашия дом“. Преведено на чист български: искаше да ходи по чужди легла, но аз да продължа да му пера ризите и да му сипвам топла супа вечер. Беше напълно убеден, че никой друг мъж няма да ме погледне и аз просто ще преглътна унижението.
– Добре – отвърнах му тогава аз, без да трепна. – Свободни сме и двамата.
Още същата вечер той хукна „по мъжки“ и се прибра в пет сутринта, ухаещ на чужда спалня. На следващия ден дори изми чиниите – явно съвестта леко го гризеше, макар че се разхождаше из хола като паун. Аз обаче вече имах план.
Спомних си за Сашо. Неговият авер от фитнеса. Мъж, който винаги ме гледаше с интерес, но пазеше дистанция от уважение към Дамян. Писах му съвсем небрежно, че с Дамян вече сме в „отворени отношения“ по негова молба. Сашо не чака и втора покана – веднага ме покани на вечеря.
Когато Дамян ме видя да се обувам в антрето, облечена в прилепналата червена рокля и ухаеща на скъп парфюм, усмивката му замръзна.
– Ти… къде отиваш бе? – попита той, а гласът му трепереше.
– На среща. Със Сашо от твоята зала – отвърнах, докато си оправях косата в огледалото.
– Ти нормална ли си?! С моя приятел?! – изрева той и лицето му стана на петна.
– Нали искаше свобода? Е, аз просто се възползвам от правилата, които ти сам написа – намигнах му и затръшнах вратата под носа му.
Вечерта със Сашо мина чудесно. Говорихме, смяхме се, накара ме отново да се почувствам като желана жена, а не като част от обзавеждането. Когато се прибрах, Дамян крачеше нервно из коридора като лъв в клетка.
Започна да крещи как съм го унизила, как съм го направила за смях пред приятелите му.
– Ама аз съм мъж! – удари се той в гърдите. – Аз имам нужди! Ти го правиш само напук, ти си зла!
Ето я и истината. Свободата беше само за него. За мен оставаше верността и печката.
На следващата сутрин му събрах багажа в два черни чувала и му ги връчих. Плачеше, молеше се, обясняваше как е направил грешка и искал да си върне старото положение. Но аз вече бях вкусила истинската свобода. Свободата да нямам такъв лицемер в живота си.
