Казвам се Мария, на четирийсет и две години съм. Работя на две места – през деня чистя офиси, а вечер понякога поемам извънредни смени в един шивашки цех. Съпругът ми е строителен работник. Животът ни в крайния панелен квартал не е лек, броихме всяка стотинка, за да плащаме университета на сина си, но никога не сме просили от никого.
Над нас живееше Силвия. Тя беше пълна противоположност на моя скромен свят – на трийсет и девет, с дълги изкуствени екстеншъни, тежки златни бижута и гардероб, пълен с крещящи марки с огромни лога. Съпругът ѝ Красимир имаше фирма за дограма, пътуваше често из страната и изглеждаше като суров човек, който държи изкъсо нещата. Силвия обаче постоянно се оплакваше зад гърба му.
Всичко започна преди година с невинно почукване на вратата. „Маренце, Краси е в чужбина, а картата ми нещо е блокирала. Дай петдесет лева да купя храна на малката, че хладилникът е абсолютно празен.“ Дадох ѝ ги без колебание. Аз много добре знаех какво е да нямаш с какво да нахраниш детето си.
После това стана навик. Сто лева за спешен зъболекар. Двайсет лева за такси до болницата. Осемдесет лева за училищна екскурзия. Всеки път Силвия се кълнеше в здравето си, че ще върне всичко в понеделник. Понеделниците минаваха, а тя винаги имаше ново, още по-драматично извинение. Когато деликатно попитах за парите, тя се разсърди и ме обвини, че съм безсърдечна. Затова просто започнах да записвам всяка сума в един малък черен тефтер, заедно с датата и оправданието ѝ.
Оня следобед на терасата, когато чух как ме нарича „балъчка“ и се хвали, че парите ми отиват за нейните козметични процедури, усетих как хроничната ми умора се превръща в леден, кристално чист гняв. Сумата беше точно 2450 лева. Пари, изкарани с болки в кръста и подути крака. Не бях балъчка. Бях просто добър човек, когото една нагла жена беше превърнала в своя лична касичка.
В събота вечер местната механа „Златният елен“ гърмеше от музика. Силвия празнуваше своя четирийсети рожден ден. Ресторантът беше типичен образец на балканския кич – тежки червени завеси, орнаменти, имитиращи злато, и препълнени маси с печени прасета и марков алкохол. На централната маса, облечена в тясна рокля с пайети, Силвия приемаше поздравления, докато Красимир стоеше тежко до нея.
Аз влязох бавно в залата. Носех старото си, но чисто и изгладено сиво палто. Не изглеждах на място сред целия този фалшив блясък, но стъпките ми бяха непоколебими. Музиката трещеше, но аз застанах точно пред масата им. Очите на Силвия се разшириха от шок. Тя се опита да се усмихне насила, сякаш бях объркала заведението.
– Маренце… ти какво правиш тук? – изпелтечи тя, хвърляйки панически поглед към мъжа си.
– Дойдох да ти донеса подаръка – казах гладко, без да повишавам тон, но гласът ми проряза шума около масата.
Подадох на Красимир един голям, бял хартиен плик.
– За съпругата ви, господине – казах спокойно. – Вътре е пълният отчет как е хранила дъщеря ви през последната година, докато вие сте били в командировки. И с чии пари е плащала за зъболекаря ѝ.
Красимир се намръщи тежко, остави чашата си и отвори плика. Вътре бях сложила копия от всички страници от тефтера ми. Срещу всяка дата имаше и разпечатка от моя Viber, където Силвия ми се молеше за пари с оправданието, че той я е оставил без пукнат грош и децата гладуват.
Лицето на мъжа ѝ стана тъмночервено. Той четеше редовете в пълно мълчание, а вените на врата му изпъкнаха. Силвия пребледня толкова силно, че фон дьо тенът ѝ заприлича на мъртвешка маска. Тя знаеше, че Красимир винаги ѝ оставяше солидни суми пари за домакинството, които тя очевидно пропиляваше тайно, а после източваше мен, за да замаже дупките в бюджета пред него.
– Краси, моля те… това е някаква луда! – прошепна тя, а ръцете ѝ трепереха.
Красимир вдигна ръка и тя замлъкна мигновено. Напрежението около масата вече можеше да се реже с нож. Гостите бяха замръзнали по местата си. Той бръкна във вътрешния джоб на марковото си сако, извади дебела пачка банкноти и бавно, демонстративно отброи две хиляди и петстотин лева.
– Извинявам се за съпругата си – каза той с глас, който стържеше като камък по ламарина, и ми подаде парите. – Рестото задръжте за причиненото неудобство.
Прибрах парите в изтърканото си портмоне, кимнах леко и се обърнах.
– Честит рожден ден, Силвия – казах през рамо.
Докато излизах през тежката дървена врата на механата, чух как зад мен Красимир започва да крещи с пълно гърло, а музиката така и не посмя да засвири отново. На следващата сутрин куфарите на съседката ми бяха изхвърлени на стълбището, точно до моята изтривалка.
